Вече казах, че ние двамата с часове прекарвахме по дърветата, но не с полезна цел, както правят обикновено момчетата, които се качват само да търсят плодове или гнезда на птичета, а заради удоволствието да достигаме трудни и сложни издатини по стеблото, да се катерим все по-високо, да намираме удобни места, където да си почиваме, да гледаме света отгоре, да си правим шеги и да подвикваме на оня, който минава отдолу. Реших, че е твърде естествено първото хрумване на Козимо при несправедливото озлобление, насочено против него, да е изкачването по дъба, добре познатото ни дърво. То протягаше клони до прозореца на трапезарията. Там Козимо щеше да изложи пред погледа на цялата фамилия своето презрително и обидено държание.
— Vorsicht! Vorsicht![5] Сега ще падне, бедният! — извика разтревожена майка ни, която нямаше нищо против да ни види в атака под оръдеен обстрел, но в същото време трепереше при всяка наша лудория.
Козимо се качи чак до разклонението на един грамаден клон, където можеше да се настани удобно. Седна там, спусна крака и скръсти ръце, като сложи длани под мишниците. Застина с хлътнала между раменете глава и нахлупена над очите шапка.
Баща ни се надвеси над перваза.
— Когато се умориш да седиш там, ще промениш намеренията си — извика му той.
— Никога няма да си променя намеренията! — каза брат ми от клона.
— Ще ти дам да разбереш, само слез!
— А пък аз вече никога няма да сляза!
И удържа на думата си.
II
Козимо беше на дъба. Клоните се преплитаха — високи мостове над земята. Духаше лек ветрец, имаше слънце. Слънцето грееше между листата и за да видим Козимо, ние трябваше да си засенчваме очите с длан. Козимо гледаше света от дървото: всичко, което се виждаше отгоре, бе различно и това беше вече удоволствие. Алеята имаше съвсем друг вид, също и лехите, хортензиите, камелиите, желязната масичка, на която се пиеше кафе в градината. По-нататък короните на дърветата се сгъстяваха и зеленчуковите градини се спускаха терасовидно, укрепени с каменни зидове. Възвишението се зеленееше от маслинови дървета, а в обратна посока селището Омброза показваше своите покриви от избелели керемиди и плочи. Сред тях никнеха мачтите на корабите — далече долу беше пристанището. В дъното се разстилаше морето, издигаше се до хоризонта и някъде там минаваше лек платноход.
Ето че след кафето баронът и Генералшата тръгнаха из градината. Съзерцаваха един розов храст, опитваха се да не обръщат внимание на Козимо. Подаваха си ръка, но после веднага се пускаха, за да спорят и жестикулират. Отидох под дъба, разбира се, като се преструвах, че си играя, но всъщност се опитвах да привлека вниманието на Козимо. Той обаче още ми беше обиден и продължи да седи горе и да гледа надалече. Оставих играта и се свих зад една пейка, за да продължа да го наблюдавам, без да ме вижда.
Брат ми стоеше като на наблюдателница. Виждаше всичко и това не му струваше никакво усилие. Между лимоновите дръвчета мина жена с кошница. По стръмнината се изкачи мулетар, който следваше мулето отблизо. Не се видяха: при шума на подкованите копита жената се обърна и се надвеси над пътя, но закъсня. Тогава започна да пее, но мулетарят вече минаваше завоя, ослуша се, изплющя с камшика и подвикна на мулето. Хаа! И това беше всичко. Козимо наблюдаваше и жената, и мулетаря едновременно.
По алеята мина абат Фошлафльор с отворен молитвеник. Козимо взе нещо от клона и го хвърли към главата му. Не разбрах какво беше, дали паяк или парче кора, но не го умери. С шпагата си Козимо започна да бърка в една хралупа на стеблото. От там излезе разярена оса, той я прогони, размахвайки шпагата си, и с поглед проследи полета й чак до една леха с тикви, където тя се спотаи. Забързан както винаги, рицарят адвокат излезе от къщи, мина по стълбите за градината и се изгуби между редовете на лозето. За да види накъде отива, Козимо се изкачи на по-висок клон. Там между листата се чу пърхане. Излетя кос, Козимо се изненада, защото беше стоял горе дълго време и не беше го забелязал. Започна да се взира срещу слънцето дали няма други. Нямаше.