Вечнозеленият дъб се издигаше близо до един бряст. Двете корони почти се докосваха. Клон от бряста минаваше на половин метър над клон от другото дърво. За брат ми беше лесно да се прехвърли и да стигне до върха на бряста, който никога не бяхме изследвали, тъй като короната му беше висока и трудна за достигане от земята. Като пълзеше и търсеше местата, където клоните на дърветата се кръстосват, той премина на един рожков, после на една черница. Тъй Козимо напредваше от клон на клон над градината.
Няколко клона на голямата черница стигаха и прехвърляха зида, който ограждаше нашия парк, а отвъд беше градината на Ондарива. Макар да граничехме с тях, нищо не знаехме за маркизите Ондарива, които носеха и титлата благородници на Омброза, защото се ползваха вече от много поколения с известни феодални права и тъкмо върху тях нашият баща предявяваше претенции. Взаимна ненавист разделяше двете фамилии тъй, както високата стена, която приличаше на твърдина, разделяше нашите вили. Не зная дали бе издигната от нашия баща или от маркиза. Освен това Ондарива пазеха с изключителна ревност своята градина. Тя беше богато залесена. Разказваше се, че там растат невиждани високи дървета. И наистина отколе дядото на днешните маркизи, ученик на Линей[6], бил използвал всички роднински връзки, които фамилията притежаваше, с дворовете на Франция и Англия, за да им бъдат изпратени най-ценните ботанически рядкости от колониите, и години наред корабите бяха разтоварвали в Омброза чували със семена, снопове с фиданки, храсти и саксии, та чак и цели дървета в огромни вързопи с буци пръст около корените, докато в тази градина беше израснала — тъй казваха — някаква смесица от горите на Индия и Америка и дори на Нова Холандия[7].
Всичко, което можехме да видим над ръба на стената, бяха тъмните листа на някакво растение, неотдавна внесено от американските колонии, магнолия, сред чиито клони блестяха месести бели цветове. От нашия бряст Козимо скочи върху зида, направи няколко стъпки на еквилибрист и като се придържаше, се спусна от другата страна, където бяха листата и цветовете на магнолията. Изгуби се от погледа ми и това, което сега ще опиша, както много други неща в този разказ за неговия живот, той ми разказа по-късно или пък аз сам съм го извличал из разпръснати сведения и предположения.
Козимо беше на магнолията. С гъстите си клони това растение бе лесно проходимо за момче, опитно във всички видове дървета, като моя брат. Макар и да не бяха дебели, клоните издържаха на тежест, но бяха нежни — обувките на Козимо нанасяха белезникави рани по черната кора — и омайваха момчето със своя аромат на листа, които вятърът раздвижваше като страници — от едната страна матовозеленикави, от другата — блестящи.
Цялата неравно гъста градина ухаеше и ако Козимо още не беше успял да я огледа, вече я изучаваше с обонянието си и се опитваше да отграничи различните аромати, които му бяха познати отколе. Носени от вятъра, те стигаха чак до нашия парк и се сливаха с тайната, която криеше тази градина. Брат ми огледа клоните и видя млади листа — едни големи и лъскави, като че по тях се стичаше вода, други — мънички и перести. Стеблата бяха или съвсем гладки, или пък целите покрити с люспи. Беше тихо. Само дребни орехчета се вдигнаха за полет, като писукаха. Тогава се чу гласче, което пееше:
— Оh la la! La ba-lan-çoire…[8]
Козимо погледна надолу. Закачена на клона на едно близко дърво, се люлееше люлка. На нея беше седнало момиче на десетина години. То беше русо, с висока, малко смешна за дете прическа. Бе в светлосини дрехи, също подходящи за по-възрастна дама. Полата, която бе приповдигната от люлката, тежеше от дантели. Момичето гледаше с полуотворени очи и вирнат нос, като да бе свикнало да се прави на възрастна дама. Ядеше ябълка, отхапваше, навеждайки всеки път глава към ръката си. Едновременно държеше ябълката и се крепеше за въжето на люлката. Всеки път, когато стигаше до най-ниската точка, тя даваше тласък, като опираше върховете на обувките си о земята, и винаги когато люлката беше на най-високата точка от своята дъга, издухваше люспици от отхапаната ябълка и пееше:
— Оh la la! La ba-lan-çoire…
От върха на магнолията Козимо се бе спуснал на по-долен клон и беше застанал с крака, закрепени на два чатала, и лакти, подпрени на един клон като на перваз. Полетът на люлката поднасяше момичето буквално под носа му. Тя нищо не подозираше и нищо не забелязваше. Внезапно го видя, изправен на дървото, с шапка и гамаши. Извика:
— Ох!
Ябълката падна от ръката й. Търкулна се в подножието на магнолията. Козимо измъкна шпагата от ножницата, слезе на най-ниския клон, стигна ябълката с върха на шпагата, наниза я и я подаде на момичето, което през това време беше изминало цялата амплитуда на люлката и беше пред него.
6
Линей — шведски естествоизпитател, създател на система за класификация на растителния и животинския свят. — Б. пр.