— Вземете я, не е изцапана, само е малко натъртена от едната страна.
Русото момиченце вече се бе разкаяло, че е показало изумление пред непознатото момче, качено на магнолията, и възвърна своя важен вид с вирнат нос.
— Крадец ли сте? — попита.
— Крадец? — отвърна Козимо обиден, но после се подвоуми.
В този миг хрумването му хареса.
— Аз ли? Да — рече той, като нахлупи шапката до веждите си. — Да имате нещо против?
— И какво сте дошли да крадете?
Козимо погледна ябълката, която беше нанизал на върха на шпагата, и му дойде наум, че е гладен, че не е докоснал храната на масата.
— Тази ябълка — каза той и се зае да я бели с острието на шпагата, която държеше добре наострена въпреки семейните забрани.
— Значи, сте крадец на плодове — каза момиченцето.
Брат ми си спомни за бандите бедни деца от Омброза, които прескачаха стени и плетища и ограбваха овощните градини. Бяха го учили да презира тази сган и да я отбягва и за първи път си помисли колко е свободен сега и колко сегашният му живот е достоен за завист. Ето: можеше да стане един от тях и да живее волно отсега нататък.
— Да — каза той.
Беше нарязал ябълката на парчета и се зае да я дъвче. Русото момиче избухна в смях, който продължи по време на целия полет на люлката нагоре и надолу.
— Ами! Аз познавам момчетата, които крадат плодове! Всички са мои приятели! Те ходят боси, по ризи, рошави, а не с гамаши и перука!
Брат ми стана червен като кората на ябълката. Да му се подиграват не само заради напудрената перука, на която съвсем не държеше, но и за гамашите, на които много държеше, и да смятат вида му за по-лош, отколкото на крадците на плодове — оная сган, която до преди малко бе презирал, и най-вече откритието, че тази дамичка, която се държи като господарка на градината на Ондарива, е приятелка на всички крадци на плодове, а не негова приятелка — всички тези неща го изпълниха с отчаяние, срам и ревност.
— О-хо-хо… С гамаши и перука! — започна да пее момичето на люлката.
Той се заинати от гордост.
— Не съм крадец от тези, които вие познавате! — изкрещя Козимо. — Изобщо не съм крадец! Казах така, за да не ви изплаша: защото, ако узнаете кой съм аз наистина, ще умрете от страх! Аз съм разбойник! Един страшен разбойник!
Момиченцето продължаваше да се люлее чак до лицето му, сякаш искаше да го стигне и да го докосне с носовете на обувките си.
— Ами! А къде ти е пушката? Всички разбойници имат мускети! Или аркебузи! Виждала съм ги. Пет пъти са ни спирали колата по пътя за замъка!
— Но главатаря не си виждала! Аз съм главатарят! Главатарят на разбойниците не носи пушка! Има само шпага! — И размаха шпагата.
Момичето вдигна рамене.
— Главатар на разбойници — обясни тя — е един, който се нарича Джан дей Бруги и винаги идва да ни носи подаръци за Коледа и Великден.
— Аха! — възкликна Козимо ди Рондо, като се поддаде на раздора между двете семейства. — Значи, имал е право моят баща, когато казваше, че маркиз Ондарива е покровител на всички разбойници и на контрабандата по тези места!
Момиченцето стигна до земята, но вместо да се оттласне, спря люлката с чевръсто потропване и скочи. Люлката продължи да се люлее празна.
— Слезте веднага от там! Как сте си позволили да влезете на наша територия? — каза тя, като насочи разпалено показалец срещу момчето.
— Не съм влязъл и няма да сляза — каза Козимо със същата жар. — Кракът ми никога не е стъпвал на ваш терен и няма да стъпи за всичкото злато на земята!
Тогава момичето съвсем спокойно взе едно ветрило, което бе поставено на плетен стол, и макар да не беше много горещо, започна да си вее, като се разхождаше напред-назад.
— О, сега — каза тя съвсем спокойно — ще извикам слугите да ви набият с пръчки. Така ще се научите да не прониквате на наша територия!
Това момиче непрекъснато сменяше тона и брат ми не успяваше да влезе в съзвучие.
— Там, където съм аз, не е територия и не е ваша! — заяви Козимо.
Беше готов да прибави: „И после аз съм дук на Омброза и съм господар на цялата територия!“, но се въздържа, защото не обичаше да повтаря нещата, които неговият баща винаги казваше, особено сега, когато беше избягал от масата при разпра с него. Пък и не му се струваха справедливи претенциите за права и власт, защото му изглеждаха просто мания. За какво му бе притрябвало сега и на Козимо да се хвали, че бил дук? Но не пожела да се откаже от думите си и продължи разговора както му дойде.