Генералшата си припомни някакви войници съгледвачи, които бе видяла по дърветата край един стан, не зная точно къде — в Славония или Померания. Те забелязали неприятеля и избегнали засадата. Този спомен ненадейно я пренесе от майчината тревога в нейната любима военна атмосфера. И сякаш най-после тя успя да извини постъпката на своя син, стана по-спокойна и започна едва ли не да се гордее. Никой не я подкрепи освен абат Фошлафльор, който сериозно изслуша военния разказ и сравнението, което майка ми направи, защото беше готов да се хване за всяка тема и да намери за естествено всичко, което се случва, само и само да освободи съзнанието си от отговорност и грижа.
Веднага след вечеря ние отивахме да спим и дори тази вечер не променихме програмата. Нашите родители вече бяха решили да не доставят удоволствие на Козимо, като му обръщат внимание. Очакваха умората, несгодите и студът през нощта да го прогонят от убежището. Всеки се качи в своята стая. Но върху фасадата на къщата запалените свещи отвориха златни очи, обрамчени от пердетата на прозорците. Каква ли носталгия, какъв ли спомен за топлина е събуждала познатата и близка къща у моя брат, който нощуваше на открито? Показах се на прозореца на нашата стая и си представих неговата сгушена сянка в една вдлъбнатина на дъба, между стеблото и клона, увита в одеялото и, надявах се — вързана няколко пъти с въже, за да не падне.
Луната се издигна късно и заблестя над клоните. В гнездата спяха синигери, сгушени като него. През нощта тишината на парка беше пронизана от стотици шумове, неясни ромони и от вятъра. Понякога долиташе далечно бучене: морето. На прозореца аз напрягах слух към това неравно дихание и се опитвах да си представя какво ли е да усещаш зад гърба си уютното домашно убежище. Брат ми беше едва на няколко метра, но заобиколен единствено от нощта, можеше да разчита само на себе си. И единствената приятелски настроена вещ, до която можеше да се прислони, бе един клон с грапава кора, проядена, с безброй мънички галерии, където спят ларвите.
Легнах си, но не ми се щеше да загасвам свещта. Може би светлинката от прозореца на неговата стая щеше да го разтушава. Стаята ни беше обща, с две все още детски легла. Гледах неговата недокосната постеля и мрака навън, сред който той сега седеше, и се въртях в чаршафите, като може би за първи път усещах какво удоволствие е да лежиш разсъблечен, бос и в топло бяло легло. И сякаш чувствах неудобството, което изпитва той, там горе, загърнат в грубото одеяло, с крака стегнати в гамаши, без възможност да се обърне, пребит от умора. Оттогава не ме напусна мисълта какво щастие е да имаш легло, чисти чаршафи, мек дюшек! Обзет от това усещане, моите мисли останаха часове насочени към човека, който бе предмет на всичките ни безпокойства. Накрая се обърнаха връз мен и аз заспах.
ІV
Не зная дали е истина онова, което пише в книгите: че в древни времена, ако се случело една маймуна да тръгне от Рим, скачайки от дърво на дърво, можела да стигне до Испания, без да докосне земята. По мое време толкова гъсти гори имаше само в залива Омброза — от единия край до другия, — през равнината, чак до билото на планините. И с това нашата местност се славеше навсякъде.
Сега тази местност няма да я познаеш. Всичко започна от времето, когато дойдоха французите да секат горите, сякаш това е ливада, която може да се коси всяка година, та да израсне отново. Ала горите не израснаха. Отначало ни се струваше, че са виновни войната и Наполеон, че времената са такива. Но изсичането на горите не престана и след това. Сега хребетите са голи. На нас, дето ги знаехме отпреди, те произвеждат потресаващо впечатление.
Някога, където и да отидеш, между теб и небето имаше листа и клони. Единствената по-ниска растителност бяха насажденията от лимонови дръвчета, но и сред тях се издигаха криви смоковници, които нагоре по хълмовете задръстваха цялото небе над овощните градини със сводовете на своя тежък листак. Там, където нямаше смокини, растяха череши с тъмна шума или нежни дюли, праскови, бадеми, малки круши, разточителни сливи и после офики, рожкови, а също брястове или многолетни орехи. Отвъд овощните дървета започваха маслиновите горички — един сиво-сребрист облак в средата на склона. В дъното бе струпано селото, между ниския пристан и високата крепост. И там навсякъде между покривите се подаваха корони на растения: пърнари, чинари, дъбове, една по-горда и не тъй доходна растителност, която си поемаше дъх — но с мярка и ред — в зоната, където благородниците бяха построили своите вили и опасали с огради парковете си.