Над маслиновите дървета започваше гората. Иглолистните дървета навярно някога бяха царували в цялата област, защото още проникваха на клинове и кичури чак до плажа. Дъбовете се срещаха по-често и бяха по-нагъсто, отколкото сега човек може да си представи, защото бяха първата и най-ценена жертва на секирата. Още по-нагоре боровете отстъпваха място на кестените, гората се качваше по планината и не се виждаше краят й. Това беше вселена от живителни сокове, между които ние, жителите на Омброза, живеехме едва ли не без да ги забелязваме.
Първият, който насочи вниманието си към гората, бе Козимо. Той разбра, че след като дърветата са тъй нагъсто, може да преминава от клон на клон доста мили разстояние, без да има нужда изобщо да слиза. Понякога хвърлей гола земя го принуждаваше да прави широки обиколки, но бързо привикна на всички принудителни пътешествия и пресмяташе разстоянията не според нашите мерки, а винаги имаше предвид обиколния път, който трябваше да следва по клоните. А там, където не можеше да достигне със скок най-близкия клон, започна да използва технически хрумвания, но за това ще разкажа по-нататък. Сега още сме в зората, в която, като се събуди, се намери на дъба, сред шума и врявата на скорците, наквасен от ледената роса, пребит от умора, с изтръпнали ръце и крака. Но той бе щастлив и се впусна да изследва новия свят.
Стигна до последното дърво на парковете, един чинар. Нататък долината се простираше в ниското, прихлупена под пръстени облаци и дим, който се виеше тук-там от покритите с шистови плочи колиби, сгушени по бреговете като купчини камъни. Небето гъмжеше от завихрени смокинови и черешови листа. Под него се разстилаше равнината, позеленяла от трептящите във въздуха смокинови и черешови листа. На по-малка височина сливи и праскови разчекваха късите си клони. Всичко се виждаше, дори всяка тревичка, но не и цветът на земята, скрита под ленивите тиквени листа и надиплените в лехите салати и зелки. Така беше и по двата ръкава, на които морското острие разцепваше равнината.
И из този пейзаж като вълни преминаваха остри, ненадейни викове и после шумолене, някой и друг трясък от счупен клон и пак викове, този път по-различни и яростни. После следваше дълго затишие, докато от съвсем друго място започваше отново смесицата от гласове и шумове. И посоките, откъдето идваха шумовете — от тук и от там на равнината, бяха все откъм местата, където вятърът разклащаше малките назъбени листа на черешите. Затова в онази част от съзнанието на Козимо, която се рееше разсеяно (друга част от него в замяна усещаше и разбираше всичко предварително), се оформи следната мисъл: черешите разговарят.
Отправи се към най-близката редица високи черешови дървета с хубав листак и клони, натежали от черни череши. Но брат ми още нямаше око да различава веднага какво има и какво няма между клоните. Застана неподвижно: преди малко се чуваше шум, а сега не. Той беше сред по-ниските клони и сякаш усещаше струпани над себе си всички череши, ала не можеше да си обясни защо дървото над него изглежда отрупано с очи вместо с череши.
Козимо вдигна поглед и… цап! Една презряла череша му падна на челото. Опули очи от усилие да гледа нагоре към светлото небе и видя, че над него и по съседните дървета бяха накацали хлапаци. Като разбраха, че ги е забелязал, те престанаха да се спотайват и с остри, но малко приглушени гласове изрекоха нещо такова:
— Гледай го там, хубавеца! — И като отмахваха пред себе си вейките, всеки слезе на по-ниския клон към момчето с тривърха шапка на глава.
Те бяха гологлави или с разнищени сламени шапки, някои бяха сложили на главите си торби като качулки. Облечени бяха в дрипави ризи и панталони, който не беше бос, имаше навуща, а някои носеха на вратовете си завързани налъми, които бяха свалили при катеренето. Това беше известната банда крадци на плодове, с която Козимо и аз — поне в това подвластни на семейни забрани — държахме да не се срещаме. Но тази сутрин запознанството беше добре дошло за моя брат, макар да не му беше ясно какво може да излезе от цялата работа. Зачака спокойно, докато те се спуснаха, като го сочеха и подхвърляха полугласни подигравки:
— Какво търси този тук?
Плюеха в лицето му някоя и друга костилка от череша, подхвърляха му червиви или накълвани от кос плодове, след като ги завъртаха за дръжката, като да мятаха прашки.