— Ей, ти, откъде се взе? — попитаха грубо, засегнати, сякаш беше долетял.
Брат ми престана да бере. Сега вземаше една по една черешите от шапката и ги поднасяше към устата си, като че бяха захаросани. Плюеше костилките надалеч, като внимаваше да не изцапа жилетката си.
— Този сладоледчо — обади се някой — какво се мъкне с нас? Защо ни се меси? Защо не яде череши от своята градина?
Но бяха малко засрамени. Бяха разбрали, че на дърветата е по-опитен от тях.
— Между тези сладоледчовци — каза друг — понякога се ражда по погрешка и някой по-свестен — например Синфороза.
При това тайнствено име Козимо наостри ухо и без сам да знае защо, се изчерви.
— Синфороза ни измени! — каза друг.
— Но беше момиче на място, макар че и тя е от сладоледчовците. Ако тази сутрин беше изсвирила отново с рога, нямаше да ни спипат.
— И един сладоледчо може да идва при нас, разбира се, ако стане от нашите!
Козимо разбра, че сладоледчовци наричаха всички обитатели на вилите, благородниците и изобщо високопоставените лица.
— Я слушай — му каза един, — да сме наясно. Ако искаш да останеш с нас и да правим заедно хайки, покажи ни всички пътища, които знаеш.
— И ни остави да влезем в овощната градина на твоя баща! — каза друг. — Мен веднъж там ме стреляха със сол.
Козимо ги слушаше, но беше погълнат от някаква мисъл. После попита:
— Кажете ми, коя е Синфороза?
Тогава всички дрипльовци сред клоните избухнаха в смях така, че един едва не падна от черешата, а друг се наклони назад, като се държеше с крака за клона. Трети увисна на ръце, като се кикотеше и крещеше.
С тази врява, то се знае, привлякоха вниманието на преследвачите и те отново ги погнаха. Наближи отряд с кучета. Разнесе се силен лай и ето ги пак ония с вилите. Само че този път, извлекли поука от поражението, първо се качиха на стълбите, заеха дърветата наоколо и от там, като насочиха остри зъбци и гребла, обградиха противника. Кучетата, които останаха долу, след като хората се пръснаха горе по дърветата, не проумяха веднага срещу кого са насъскани и известно време лаеха едно тук, друго там с вирнати муцуни. Така крадците можаха да скочат пъргаво на земята, да хукнат всеки в различна посока сред обърканите кучета и макар някои от тях да бяха ухапани по прасеца или изядоха по някой удар с тояга и камък, повечето напуснаха невредими полесражението.
На дървото остана Козимо.
— Слез! — викнаха му хлапаците, които се спасиха. — Какво правиш? Спиш ли? Скачай на земята, докато пътят е свободен.
Но той притисна с колене един клон и извади шпагата. От съседните дървета селяните размахваха към него вилите си, завързани за тояги, докато насочиха една право към гърдите му, приковавайки го до стеблото.
— Спри! — извика един глас. — Това е младият барон Пиоваско! Млади господине, какво правите там горе? Как тъй имате вземане-даване с тази паплач?
Козимо позна Джуа дела Васка, един от изполичарите на нашия баща.
Вилите се отдръпнаха. Мнозина снеха шапки. Брат ми също с два пръста вдигна от главата си тривърхата шапка и се поклони.
— Ей, вие там долу, вържете кучетата! — викнаха онези. — Нека да слезе! Можете да слезете, млади господине, но внимавайте, че дървото е високо. Почакайте, ще сложим стълба! После ще ви придружа до къщи!
— Не, благодаря, благодаря — каза брат ми. — Не се притеснявайте, зная пътя, зная си моя път.
Скри се зад стеблото на дървото и се появи над друг клон. Отново заобиколи ствола. Този път видяха само краката му на по-горен клон, защото горе листакът беше гъст. Краката подскочиха и изчезнаха.
— Къде отиде? — питаха се хората и не знаеха къде да гледат — горе или долу.
— Ето го! — зърна го някой на върха на отдалечено дърво, но брат ми отново изчезна.
— Ето го!
Беше на върха на още по-отдалечено дърво, люлееше се като носен от вятъра. Скочи.
— Падна! Не! Там е!
Само шапката и плитката му се виждаха над зеленеещите се върхари.
— Що за господар е твоят? — попитаха онези Джуа дела Васка. — Човек ли е или диво животно? Или е сам дяволът?
Джуа дела Васка остана безмълвен. Прекръсти се.
Чу се гласът на Козимо. Една проточена песен…
— О, Син-фо-ро-за!
V
Малко по малко в разговорите си с крадците Козимо научи много неща за това лице — Синфороза. Тъй наричали едно момиче от вилите, което яздело дребно бяло конче и се сприятелило с тях, дрипльовците. За известно време Синфороза ги закриляла и дори, каквато била деспотична, ги командвала. Препускала по пътища и пътечки на бялото си конче и когато видела узрели плодове и неохранявани градини, ги уведомявала и ги придружавала в техните атаки като офицер. Носела окачен на врата си ловен рог. Докато те плячкосвали бадеми или круши, тя кръстосвала на кончето нагоре-надолу по височините, откъдето наблюдавала полето, и щом забележела подозрителни движения на собствениците или селяните, които можели да открият крадците и да се нахвърлят върху тях, надувала рога. При този сигнал хлапаците скачали от дърветата и побягвали. Докато момичето било с тях, не ги били хващали никога на местопрестъплението.