— Още ли го виждаш? — питаше от градината нашият баща, който ходеше напред-назад под дърветата и не успяваше изобщо да зърне Козимо освен в случаите, когато се намираше точно под него.
Генералшата правеше утвърдителен знак, който в същото време ни приканваше да мълчим, да не безпокоим, сякаш следеше движенията на бойните части по някое възвишение. Ясно беше, че понякога не го вижда изобщо, но кой знае защо си втълпяваше, че трябва да се покаже на определено място, а не другаде и държеше далекогледа насочен натам. От време на време навярно сама си признаваше, че е сбъркала. Тогава откъсваше око от окуляра и започваше да разглежда кадастралната карта, която държеше отворена на коленете си. В замислена поза тя поставяше едната си ръка над устата, а с другата следваше криволиците по картата. Определяше мястото, докъдето синът й навярно бе стигнал, и като пресмяташе отклонението, насочваше далекогледа към листата на някое най-обикновено дърво. От появяването на трепетна усмивка по устните й разбирахме, че го е видяла. Той беше там наистина.
Тогава майка ни посягаше към някакви знаменца, които държеше близо на табуретка, и ги размахваше едно след друго с решителни и ритмични движения. Навярно това бяха послания на условен език. (Аз бях малко обиден, защото дотогава не знаех, че майка ни притежава тези знаменца и че умее да си служи с тях. Мислех си колко щеше да е хубаво, ако тя ни беше научила да си играем заедно с нея с тези знаменца, особено преди, когато и двамата бяхме по-малки. Но майка ми никога нищо не правеше на игра, а сега повече от всякога нямаше надежда, че ще стори това.)
Трябва да кажа, че въпреки всичките си бойни снаряжения тя пак си оставаше майка със свито сърце и кърпичка, която трескаво мачкаше в ръка. Ролята на генерал й даряваше отмора или по-точно изживяването на тревогите в ролята на генерал вместо като обикновена майка омекотяваше разкъсващата болка именно защото беше деликатна женичка, която притежаваше една-единствена защита: военната осанка, наследена от рода Фон Куртевиц.
Тя седеше там, размахваше един от своите вимпели, гледайки в далекогледа, и ето, цялата грейна и се засмя. Тъй разбрахме, че Козимо беше отговорил. По какъв начин, не зная. Може би е разклатил някой клон. Важното е, че от този миг нататък майка ни се промени. Не беше тъй тревожна и макар участта й на майка да бе тъй различна от съдбата на другите майки поради това, че синът й бе тъй странен и далеч от обичайните прояви на синовни чувства, тя първа от всички нас прие тази странност, сякаш й беше достатъчен неочакваният поздрав, сякаш бе доволна от безмълвните съобщения, които си разменяха от този миг нататък.
Най-любопитно бе следното обстоятелство: майка ни съвсем не си правеше илюзии, че след като Козимо е отправил поздрав към нея, е готов да сложи край на своето бягство и да се върне сред нас. От своя страна баща ни живееше тъкмо с тази надежда. Всяка най-дребна новина, свързана с Козимо, го караше да фантазира:
— Така ли? Видяхте ли? Дали няма да се върне?
Но майка ни, макар и най-далеч от него, единствено го приемаше такъв, какъвто е, навярно защото не се опитваше да търси обяснение.
Но да се върнем в оня ден. След майка ни се показа за миг и Батиста, която почти не излизаше да го търси. Тя най-миловидно протегна ръка, в която държеше блюдо с някаква ужасна попара, като вдигна една лъжичка.
— Козимо, искаш ли да си хапнеш?
Изкара си плесник от баща ми и се прибра вкъщи. Кой знае какъв чудовищен буламач беше приготвила. Брат ни се беше скрил.
Аз жадувах да го последвам, най-вече сега, като знаех, че участва в начинанията на бандата от малки дрипльовци. Струваше ми се, че е разтворил пред мен вратите на ново царство, към което ми се щеше да гледам не със страхливо недоверие, а със солидарен ентусиазъм. Непрекъснато сновях между терасата и една капандура горе, откъдето погледът ми блуждаеше над перчемите на дърветата. Повече чувах, отколкото виждах от капандурата и тъй следях избухванията на глъчка, която бандата вдигаше из овощните градини. Виждах да се люлеят клоните на черешите, от време на време да се показва някоя ръка, която опипва и къса, някоя чорлава или загърната в чувал глава, а сред гласовете чувах и гласа на Козимо. Питах се: „Как тъй стигна дотам? Че нали до преди малко беше в парка? Та той вече се движи по-пъргаво от катеричка!“.
Били на червените сливи над Големия вир, когато се чул рогът. Спомням си, и аз го чух, но не обърнах внимание, тъй като не знаех какво е това. Но те! Брат ми разказа, че те онемели от изненада. Чули отново рога и сякаш не си спомнили, че това е сигнал за тревога. Взели да се питат само дали са чули добре. Дали това е Синфороза, която препуска по пътищата с мъничкото си конче, за да ги предупреди за опасността. Внезапно хукнали вън от овощната градина, но не се втурнали да избягат, а да я настигнат. Козимо останал сам с пламнало лице, ала щом видял, че гаменчетата се приближават към нея, взел да подскача от клон на клон, рискувайки всеки миг да си счупи главата.