Брус Стърлинг
Нашият невронен Чернобил
Краят на двадесети век и първите години на нашето ново хилядолетие в ретроспектива представляват единна ера. Това е била Епоха на Нормалните Аварии, и тогавашните хора радостно са се примирявали с такива технологични рискове, които днес биха ни се сторили безумни.
В този безгрижен, да не кажем престъпно небрежен период, Чернобилите са били учудващо чести. Деветдесетте години, когато мощните промишлени технологии бързо се разпространяват в развиващия се свят, са били десетилетие на заплашителните огромности. Достатъчно е да си спомним разлива на нефт от супертанкер в Джакарта, катастрофата в Лахор, а също постепенното, но опустошително масово отравяне с противозачатъчни хапчета с изтекъл срок на годност в Кения.
Но все пак нито едно от тези събития не можа да подготви човечеството за поразителния глобален ефект от най-лошото от всички възможни биотехнологични бедствия — събитието, станало известно под названието „невронен чернобил“.
Затова ние трябва да сме благодарни, че такъв авторитет като Нобеловият лауреат, системният неврохимик доктор Феликс Хотън е посветил талантливото си перо на историята на „Нашия невронен чернобил“ (Бесемер, декември 2056, цена 499.95 долара). Уникалната квалификация на автора му позволява да даде съкрушителна преоценка на тъпоглавата практика на миналото; нали д-р Хотън е ярък представител на новата „Наука на Откритата Кула“, тоест същото онова социално движение вътре в научната общност, което възникна в отговор на Новия Лудизъм от второто и третото десетилетие на нашия век.
И именно такива пионерски статии на Хотън като „Двигателната нервна мрежа Locus Coeruleus: за чий дявол ни е нужна тя?“ и „Моят велик кеф при проследяването на нервните съединения с помощта на тетраметилбензидин“ положиха основите на тази нова, разкрепостена и триумфално субективна школа за научни изследвания.
Съвременният учен съвсем не прилича на облечения в бяла престилка социопат от миналото. Учените днес са демократизирани, вслушват се в мнението на обществото и са напълно интегрирани в главния поток на съвременната култура. И днешната младеж, възхищаваща се на учените с обожание, някога запазено само за рок-звездите, едва ли може да си представи друга ситуация.
Но още в първата глава, „Социални корени на генетичното хакерство“, д-р Хотън поразително ясно възпроизвежда отношенията, царили на границата на столетията. Това е бил златен век на приложната биотехнология. Тревожното отношение към „човъркането в гените“ бързо се изменя, след като ужасната пандемия на СПИН е окончателно победена с усилията на изследователите на рекомбинантната ДНК.
Именно в този период светът за пръв път осъзнава, че ретровирусът на СПИН се е оказал за него фантастично благо поради своята особено отвратителна маскировка. Тази болест, подкопаваща с ужасно и смъртоносно коварство самата генетична структура на жертвите си, се оказа медицинско чудо, когато накрая беше обуздана. ДНК-транскриптазната система на вируса на СПИН се прояви като способен „работен кон“, успешно доставящ в организма на страдащите от безброй генетични дефекти лечителни сегменти на рекомбинантна ДНК. Пред ДНК-транскриптазната технология неочаквано взеха да отстъпват една болест след друга: сърповидно-клетъчната анемия, кистозната фиброза, болестта на Тей-Шан — буквално стотици синдроми днес са само неприятни спомени.
След като в индустрията на биотехнологиите са били вложени милиарди, а инструментите за изследвания се опростяват и стандартизират, се проявява и една неочаквана последица — заражда се „генното хакерство“. Както отбелязва д-р Хотън, ситуацията е точен паралел на субкултурата на компютърните хакери от 70-те и 80-те години. И тук отново необикновено мощна технология внезапно се озовава в пределите на индивидуалната достижимост.
Когато новите биотехнологични компании почват да се множат, ставайки все по-малки и по-съвършени, около тази „гореща технология“, също като облак пара, почва да се разраства субкултурата на хакерите. Тези хитроумни анонимни личности, често изпаднали в състояние на маниакална самопогълнатост благодарение на умението да манипулират наслуки генетичната съдба, поставят собственото любопитство над лоялността към обществените интереси. Още в началото на 80-те уреди като течностния хроматограф с висока разделителна способност, системите за култивиране на клетки и секвенаторите на ДНК са били достатъчно малки, за да се съберат в шкафа или на балкона. И дори ако не са ги купували на старо за развлечение и просто не са ги крадяли, всеки съобразителен и целеустремен тинейджър е можел да си ги сглоби от свободно продавани готови възли.