Във втора глава д-р Хотън изследва биографията на един подобен субект — Андрю „Бъгс“ Беренбаум, днес общопризнат престъпник.
Бъгс Беренбаум, както убедително показва авторът, малко се е отличавал от тълпите подобни на него съобразителни млади хора, виещи се около генните заведения на Севернокаролинския изследователски триъгълник. Баща му е бил неуспял свободен програмист, а майка му — пристрастена поклонница на марихуаната, като целият й живот е бил съсредоточен върху ролята на „Лейди Ан от Грингейбъл“ в Релейското Дружество на Съзидателния Анахронизъм.
Двамата родители са се придържали към несигурни претенции за интелектуално превъзходство, внушавайки на Андрю, че всички страдания на семейството им произтичат от общата тъпота и ограниченост на въображението на средния гражданин. И Беренбаум, проявил ранен интерес към предмети като математиката и конструирането (считани тогава за откровено непривлекателни), също отчасти пострадал от гонения от страна на наставници и съученици. На петнайсет години той вече се премества в субкултурата на генохакерите, събирайки различни слухове и усвоявайки „сцената“ чрез компютърните информационни канали и нощни седянки с бира и пица в компанията на други бъдещи професионалисти.
На възраст от двайсет и една години Беренбаум по време на лятна практика работи в малка фирма в Релей под названието „КоКоГенКо“, произвеждаща специализирани препарати за биохимията. Тази фирма, както по-късно доказа проведено от Конгреса разследване, всъщност е служила като параван за калифорнийския производител на „съзидателни препарати“ и контрабандист Джими Маккарли-Цигуларя. Агентите на Маккарли, настанили се в „КоКоГенКо“, нощно време и в обстановка на пълна секретност са провеждали безбройни „изследвания“. Всъщност тези „секретни проекти“ са били нагло производство на синтетичен кокаин, бета-фенилтиамин и различни производни на ендорфина — естествено обезболяващо, десет хиляди пъти по-силно от морфина.
На един от „черните хакери“ на Маккарли, може би на самия Беренбаум, му хрумнала идеята за „имплантирана фабрика за наркотици“. Нейният смисъл бил да се включат произвеждащи наркотик гени непосредствено в човешкия геном, след което наркоманът ще се намира в състояние на непрекъснато опиянение. Като агент за фиксация се предлагал ретровирусът на СПИН, чиято последователност на ДНК е била общоизвестна и достъпна от десетки научни бази данни за открито ползване. Единственият недостатък на схемата било, естествено, това, че наркоманът просто „щял да изгори като пеперуда от тоалетна хартия“, ако използваме запомнящата се фраза на автора.
Глава трета е по същество техническа. Написана в лекия и популярен стил на д-р Хотън, тя е възхитителна при четене. В нея авторът прави опит да реконструира неумелите опити на Беренбаум да достигне желаното чрез общи манипулации с ДНК-транскриптазата на вируса на СПИН. Беренбаум, естествено, е търсел начин да включва и изключва преносника на транскриптазата, което би позволило съзнателно да се управлява вътрешната фабрика за наркотик. Създадената от него транскриптаза е била програмирана да реагира на просто пусково вещество, тоест „тригер“, прието от потребителя — вероятно, както предполага Хотън, d-1,2,5-фосфолитична глутеиназа, фракциониран компонент от „Газирания сок от целина на доктор Браун“. Тази безвредна напитка е била любимо питие в генохакерските кръгове.
След като решава, че геномите за производство на кокаин са твърде сложни, Беренбаум (или може би неговият съучастник, някой си Ричард „Лепката“ Равеч), се превключва към по-проста полезна задача: току-що откритият геном на фактора на дендритния ръст при бозайниците. Дендритите — това са израстъци на мозъчните клетки, известни на всеки съвременен ученик, които образуват в мозъка на бозайниците потресаващо сложна мрежа от връзки. Навремето е съществувала теория, че уж факторът на дендритен растеж може да бъде ключ към значително по-високо стъпало на човешкия разум. Предполага се, че и Беренбаум, и Равеч са си инжектирали от собствения препарат. Както могат да потвърдят много днешни жертви на невронния чернобил, това оказало някакъв ефект. Обаче не съвсем такъв, какъвто са си го представяли фанатиците от „КоКоГенКо“.
По време на краткото, потрисащо разсъдъка възбуждане от дендритния „разклоняващ ефект“, Беренбаум бил осенен от злощастно озарение. На него му се удало да снабди своя модел на ДНК-транскриптаза с тригер, но такъв, който правел тази транскриптаза много по-опасна от изходния вирус на СПИН. Почвата за катастрофата била подготвена.