Не зная колко време работихме при Дон Хаиме; три дъждовни периода, осем-десет подстригвания и живота на три чифта яки панталони от корабно платно. Всичко, което изкарвахме, отиваше за ром и тютюн; но ние ядяхме и това все пак беше нещо.
Един ден с Ливърпулеца най-неочаквано открихме как се прави една хирургическа операция на банановото стебло, която го превръща в алое и хинин в устата ти. Това е болест, която често спохожда белите хора в латиноамериканските и други страни от географията. Дощя ни се да разговаряме на нормален език, да видим дим на параход, да прочетем нещо за транзакции на недвижими имоти и интересни реклами, па било и в стар вестник. Дори Соледад започна да ни се струва като средище на цивилизация и една вечер показахме среден пръст на Дон Хаиме и отърсихме бурените му от нозете си.
До Соледад имаше само дванайсет мили, но ни бяха нужни два дена да стигнем до там. По целия път вървяхме през бананови насаждения; и неведнъж се губихме.
Когато между дърветата зърнахме къщите на Соледад, в мен се надигна цялата ми ненавист към този Ливърпулец. Когато бяхме само двама бели сред онази шарения в банановата плантация, аз го търпях; но сега, когато имаше изгледи да разменя макар и ругатни с американски гражданин, го поставих на мястото му. Ама и той беше една гледка: морав от рома нос, червени баки и слонски крака, обути в кожени сандали. Предполагам, аз не съм изглеждал по-различно.
„Великобритания — казвам му — трябва, струва ми се, да държи у дома си такива вонящи на джин нехранимайковци и уличници като тебе, а не да ги праща да мърсят и опорочават чужди страни. Вече те изритахме веднъж от Америка и трябва да си сложим санитарни ботуши, за да го сторим още веднъж.“
„О, що не вървиш на майната си“ — отвръща Ливърпулеца, с което се изчерпваше кажи-речи цялото му остроумие.
Та ти казвам, Соледад ми се видя Рай след плантацията на Дон Хаиме. С Ливърпулеца влязохме в града рамо до рамо, по силата на навика, минахме покрай пандиза, хотел „Гранде“ и през площада, та към колибата на Чика, където, надявахме се, нейният съпруг Ливърпулеца ще може да изработи нещо за кльопане.
Когато минавахме покрай скромната двуетажна паянтова къща, дето се помещаваше Американския клуб, забелязахме, че целият балкон е украсен с венци от зеленина и цветя, а на покрива се вее американското знаме. На балкона пушеха консулът Станзи и Аркрайт, собственик на златни мини. Ние с Ливърпулеца им махнахме с мръсните си ръце и им се усмихнахме дружелюбно. Обаче те ни обърнаха гръб и продължиха да си говорят. А веднъж бяхме играли вист с двамата и Ливърпулеца четири пъти поред събра в ръцете си всичките тринайсет коза. Имаше някакъв празник, това разбрахме; но не знаехме нито кой ден е, нито коя година.
Малко по-нататък видяхме свещеника на име Пендъргаст, който седеше под кокосова палма с черното си палто и зелен слънчобран; беше дошъл в Соледад да строи черква.
„Момчета, момчета! — извика той изпод сините си очила. — Толкова ли сте зле? Дотам ли сте я докарали?“
„Докарали сме я дотам — казвам аз, — че няма накъде повече.“
„Много е жалко — продължава Пендъргаст — да видя свои сънародници, изпаднали в такова положение.“
„Остави настрана половината от казаното — вика Ливърпулеца. — Не можеш ли да разпознаеш един член на английската висша класа?“
„Млъквай! — сръгвам Ливърпулеца. — Сега сме на чужда земя. Или на онази част от нея, която не е твоя.“
„И то на такъв ден! — продължава натъжен Пендъргаст. — Най-тържествения ден в годината, когато всички ние трябва да честваме зората на християнската цивилизация и падението на злото.“
„Аз забелязах букетите и празничната украса на града, ваше преподобие, но не разбрах по какъв случай. Толкова отдавна сме се откъснали от календара, че не знаем лете ли е или събота следобед.“
„Ето ви два долара — казва Пендъргаст, измъква две сребърни търкалца и ми ги подава. — Вървете и отпразнувайте деня както подобава.“
Двамата с Ливърпулеца му благодарихме учтиво и тръгнахме.
„Ще ядем ли“ — питам аз.
„По дяволите! — казва Ливърпулеца. — Парите за какво служат?“
„Добре тогава — викам аз. — Щом настояваш, ще пием.“