Тогава хлътнахме в магазин за ром, купихме една бутилка и седнахме да празнуваме на брега под една кокосова палма.
Тъй като от два дена не бяхме яли друго освен портокали, ромът веднага ни хвана; и аз още веднъж изпитах отврат към английската нация.
„Ставай, изчадие на деспотичната монархия, и вземи още една доза гориво — казвам на Ливърпулеца. — Този благ човек Пендъргаст каза да почетем деня както подобава и аз нямам намерение да злоупотребим парите му.“
„Що не вървиш по дяволите!“ — отвръща Ливърпулеца и аз му праснах един ляв прав в дясното око.
Ливърпулеца е бил някога боксьор, но разпуснатият живот и лоши приятели го бяха съсипали. След десет минути той вече беше проснат на пясъка, вдигнал бялото знаме.
„Ставай и тръгвай с мен!“ — казах и го сритах в ребрата.
Ливърпулеца се вдигна и тръгна подир мен по навик, като бършеше кръвта от лицето и носа си. Замъкнахме се до негово преподобие.
„Погледнете, господине! — викам му. — Вижте това нищожество, което някога е било горд англичанин. Дадохте ни два долара и ни заръчахте да отпразнуваме този ден. Звездното знаме все още се вее. Ура за звездите и орлите!“
„Господи, боже мой! — възкликна Пендъргаст, вдигнал ръце. — Да се биете точно на този ден! На Коледа, когато мирът на земята…“
„Коледа ли? — зверя се аз. — Пък аз мислех, че е Четвърти юли.“
— Весела коледа! — обади се червено-бяло-синьото какаду.
— Хайде, ще ти го дам за шест — каза „Чик-чирик“ Биб. — Датите и цветовете му са нещо объркани.