През дните, необходими на Габи, за да се съвземе от раждането, Мон Пеле само от време но време издаваше някакъв грохот и това успокои обитателите на Сен Пиер. Те продължаваха да се занимават, както обикновено, с работите си, без да обръщат много внимание на капризния вулкан.
Когато получи съобщението на Тилди за раждането на сина на Габи, Марсел побърза да се върне в Сен Пиер, за да бъде с жената, която обичаше. Лекарят го бе осведомил зараждането на близнаците и за смъртта на момиченцето, подчертавайки колко важно е било присъствието на Филип по време на дългото и трудно раждане. Марсел не можеше да си намери място, докато не разбра, че Филип се е върнал в Белфонтен почти веднага след раждането; страхуваше се, че съпругът на Габи може да си я поиска обратно. Но след прибързаното му заминаване Марсел можеше само да предполага, че Филип все още упорства в заблудата си, че не той е баща на детето, и следователно няма да си иска обратно нито съпругата, нито новородения си син.
Марсел веднага обикна момченцето. Обичаше невероятно много здравото бебе, което Габи бе нарекла Жан в чест на Жан Лафит, чиято смелост и сила пред житейските неприятности бяха извор на възхищение за нея. А и името изглеждаше подходящо за момче, преживяло невероятни трудности и оцеляло въпреки всичко.
Ако Габи бе наранена или огорчена от бягството на Филип, тя реши да не го показва. В действителност привидно като че ли приемаше това, че съпругът й се бе отдалечил от нея и от бебето, смяташе, че той си живее щастливо в Белфонтен с Амали. Габи се бе доверила на Марсел, бе му разказала всичко за тайното посещение на Амали и за причината за нейното падане. Случката го изпълни с ярост. Той искаше веднага да иде в Белфонтен и да разкаже на Филип за жестоката постъпка на Амали, която едва не бе струвала живота на Габи, но Габи не му позволи; предпочете да прекъсне всякакви връзки със съпруга си или с неговата любовница. В объркания й ум всичко, което се бе случило с нея, бе в резултат на действията на тези двама любовници. Как или защо той се бе появил така неочаквано в деня на раждането на Жан — това си оставаше тайна, но изчезването на Филип почти веднага след раждането доказваше, че не се интересува от нея. Но дали, разсъждаваше тя объркано, в делириума на болката и страданията не беше просто сънувала нежните му любовни думи?
Оттук нататък нищо не можеше да отнеме на Габи радостта да прегръща малкия си син. Понякога тя тъгуваше за малкото момиченце, което се бе оказало твърде крехко, за да оживее, но през повечето време се радваше на сина, комуто добрият господ бе позволил да живее и да изпълни живота й с доволство и щастие, каквито от дълго време не бе изпитвала.
Марсел беше невероятно привързан към малкия Жан. Обикновено го намираха да стои да люлката на бебето, омаян от неговите движения и отзвуците, които издаваше. Едно от най-любимите му удоволствия беше да присъства на кърменето, когато бебето сучеше от пълната гръд на Габи, а той си представяше собствените си устни прилепени до тези заоблени хълмове, които розовата устичка на Жан, подобна на цветна пъпка, така лакомо обхващаше.
Марсел се вълнуваше при мисълта, че Габи скоро ще дойде в леглото му, и се чудеше на собственото си търпение, докато не разбра, че я обича твърде много, за да й се натрапва, предпочитайки да изчака, докато тя дойде доброволно при него. Сега, когато Габи се бе почти възстановила, той едва прикриваше нетърпението си. Не й беше трудно да отгатне защо е толкова весел. Тя знаеше, че скоро ще трябва да се превърне в наградата, която Марсел бе очаквал така дълго и с такова невероятно търпение. Не можеше да измисли основателна причина да откаже на мъжа, който я обичаше нежно и предано и бе станал такъв баща, какъвто малкият Жан заслужаваше и от какъвто имаше нужда.
Мон Пеле започна да изригва с подновена сила в деня, когато Жан достигна почтената възраст от един месец, фойерверките, безспирно излитащи от гърлото на вулкана, бяха живописни. Дори гражданите на Сен Пиер, свикнали с такива гледки, се спираха да им се наслаждават. Тънки потоци лава течаха към Сен Пиер, но за момента не застрашаваха града. Изригванията продължиха непрекъснато пет дни и пет нощи. Дори почитателите на култа вуду принасяха много повече жертви на Дамбала, надявайки се да успокоят божеството, живеещо в планината. После изригванията и потоците лава спряха така внезапно, както бяха започнати.
В Белфонтен Филип се съсипваше от работа. Ставаше още призори, лягаше си чак след смрачаване и усилената работа бе единствената му защита срещу самотата и силния копнеж по Габи. След дълги дни и нощи размишление той убеди себе си, че трябва да преглътне своята гордост и ревност. Нуждата му от Габи, любовта към нея бяха твърде важни за неговия живот, за да може да я изостави. А и застрашителните предупреждения на Мон Пеле го караха да се тревожи. Досега вулканът никога не бе проявявал такава дълготрайна активност. В нормални обстоятелства над спящия кратер можеше да се види най-многото някое облаче дим. Потръпвайки от страх, който не можеше да определи, Филип реши да отиде Сен Пиер и да помоли Габи да се върне с него в Белфонтен заедно със сина си.