— Филип! — Кръвта запулсира бясно в гърлото й и тя облиза внезапно пресъхналите си устни.
— Може ли да вляза?
Габи загуби дар слово и остана неподвижна като статуя. Накрая, вземайки нещата в свои ръце, Филип отвори вратата и влезе, преди тя да е успяла да възрази.
— Трябва да говоря с тебе, Габи — каза той умолително, хвърляйки й нежен поглед. — Сама ли си?
Успяла да си възвърне гласа, Габи изрече на пресекулки:
— Да, сама съм. Дори Жан е навън с дойката. — Свеждайки очи пред странния замъглен поглед на Филип, Габи се насили да овладее бушуващите си чувства.
— Имали място, където няма да ни безпокоят? — запита Филип, поглеждайки към стаята, която знаеше, че е кабинет на Марсел.
Без да каже дума, Габи го поведе към малката уютна стая вместо към обширния и лишен от интимност салон.
Филип затвори вратата зад себе си, тихо обърна ключа в ключалката и разнежен поглед размекна чертите му.
— Жан — изрече той. — Значи си го нарекла Жан? Марсел одобрява ли?
— Марсел одобрява всичко, което правя — изфуча отмъстително Габи, защото въпросът му я ядоса. Филип примигна при едва прикритото оскърбление, но не каза нищо. — Какво искаш от мене, Филип? — запита тя остро. — Ако те беше грижа за мене или за Жан, нямаше да напуснеш Сен Пиер, без поне да се сбогуваш.
Очите на Филип станаха непроницаеми, той реши за момента да не отговаря на въпроса й и нарочно смени темата.
— Изглеждаш възхитително, скъпа. — Пламналият му поглед поглъщаше фигурата й и я накара да се изчерви красиво. Той неволно вдигна ръка и погали кадифената й буза. Когато я бе видял за последен път, синини покриваха съвършената й кожа. Пръстите му последваха извивката на челюстта, после се отпуснаха. — Майчинството ти отива. Никога не си изглеждала по-красива… или по-желана.
Съвсем изнервена, Габи се дръпна от нежните му докосвания.
— Какво искаш, Филип? Защо си дошъл да ме измъчваш?
— Не, не съм дошъл да те мъча.
— Тогава защо дойде? — запита тя, оставайки неподатлива за думите му.
— Не можеш ли да отгатнеш, Габи?
Той сложи ръце на раменете й и я привлече към себе си, докато телата им не се докоснаха. Габи усети как се загубва в дълбините на някакво приказно море.
— Кажи ми, Филип — подкани го нежно Габи и надежда се пробуди в гърдите й. — Кажи ми защо си тук.
Изведнъж тя си спомни нежните му думи и как я бе насърчавал по време на дългото изпитание, докато роди Жан.
— Искам те, Габи. Искам ти и Жан да се върнете с мен в Белфонтен. Имам нужда от тебе, любов моя, от твоята нежност, от твоята страст. Имам нужда от съпругата си. О, Габи, скъпа, колко те обичам! Мисля, че те обикнах още от мига, когато застана пред мене и виолетовите ти очи блестяха непокорно, докато се опълчваше на родителите си.
Сърцето на Габи заби от радост. Филип я обича! Иска нея и сина си! После така внезапно, че и двамата се изненадаха, тя се хвърли в прегръдките му и се притисна към него. Всички минали обиди избледняха, той реагира незабавно на нейната близост.
Устните му докоснаха нежно шията и бузата й, прилепиха се към устата й с любов и копнеж. Габи жадно отвърна на целувките му, ръцете й се обвиха около врата му и пръстите й се вплетоха в тъмната къдрава коса, която се виеше на тила му. Впили поглед един в друг, те виждаха и разпознаваха взаимното си желание, настоятелно, трептящо, отчаяно. По негласно споразумение Филип започна да съблича Габи, докато пръстите й се движеха сръчно, разкопчавайки копчетата на ризата му, а страстта й растеше с всяка изминала минута. Когато тя застана пред него в блясъка на своята голота и гордото тяло на Филип се изправи пред нея в цялата си мъжественост, те по неизказано взаимно съгласие се отпуснаха на дебелия килим на пода.
Подпрян на лакът, Филип наблюдаваше играта на чувствата по красивото лице на Габи, потъвайки в замечтания поглед, който замъгляваше виолетовите й очи. С ъгъла на окото си той забеляза капчица мляко, избила върху набъбналото зърно, която се стичаше по гладката повърхностна гърдата й. Изстенвайки сякаш от болка, Филип пое капчицата с върха на езика си. Габи изпъшка и трепна, когато Филип погали нежно с език първо едната розова гърда, после другата; усещането я караше почти да подлудее.
Когато той вдиша глава, устата му бе очертана в бял ръб и Габи не можа да не се усмихне, защото й напомни как изглеждаше Жан точно след като се насуче.
— Харесвам ли ти, скъпа? — запита дрезгаво Филип, когато видя усмивката й.
— Много, любов моя — въздъхна тя доволно.
— Кажи го пак! Наречи ме свой любим!
— Любов моя! — изрече чувствено Габи. — Люби ме, любов моя! Толкова отдавна не си го правил!