Филип се взря в лицето й, търсейки да види истината.
— Но датата… — настоя той упорито. — Да не ме вземаш за глупак? Мога да броя до девет!
Габи веднага разбра колко безполезни са били думите й. Макар че Филип може би я обичаше и с течение на времето вероятно щеше да обикне Жан, гордостта нямаше да му позволи да отстъпи. Нещо го бе накарало твърдо да вярва, че Марсел е бащата на малкия Жан. Със замъглени от сълзи очи Габи се надигна.
— По-бързо, облечи се, скъпа — заповяда рязко Филип. — Щом дойката се върне с Жан, заминаваме за Белфонтен. Можеш да пратиш да ти донесат дрехите след това.
Въпреки гневните думи, които си бяха разменили, Филип не се съмняваше дори за минута, че Габи ще замине с него.
— Няма да тръгна — каза тъжно Габи, навличайки дрехите си.
Както се обличаше, Филип замря, когато схвана какво казва тя.
— Отказваш? — запита той зашеметен. — Как можеш да се съмняваш в любовта ми след това, което изживяхме? Ако решиш да останеш с Дювал, това ще означава край за нас, Габи. Няма да постъпя толкова глупаво и втори път да направя същата грешка — предупреди я той заплашително.
Следващите думи на Габи замаяха главата на Филип.
— Има голяма вероятност никога повече да не мога да зачена, а ако зачена, може да не доизнося детето. Доктор Рено каза, че това има връзка с нараняването на таза ми, причинено от падането по стълбите. Цяло чудо е, че Жан оживя. Така че, ако ти сега се отречеш от Жан, може никога да нямаш наследник, докато продължаваш да бъдеш женен за мене.
Филип се помъчи да овладее вихрушката от емоции, която бушуваше в тялото му. Какъв избор имаше? Да признае едно дете, което можеше и да е копеле, или да се разведе със съпругата си?
— Ти два пъти ме унищожи — изрече той уморено. — И двата пъти с падане. Този път каква беше причината? Със сигурност не можеш да обвиняваш нито мен, нито Амали. — Изведнъж една светкавица мина през мозъка му и Филип си спомни несвързаните й думи по време на мъчителното раждане. — Кой ти каза, че съм мъртъв, Габи? — запита той с подозрително присвити очи.
— Амали ми каза.
— Амали! Трудно ми е да повярвам. Тъкмо предишната вечер я бях отвел при… при новия й собственик.
— Самата истина е — каза горчиво Габи. — Тя дойде в ранния следобед, нахлу в къщата, за да ми каже, че си мъртъв, ухапан от змия. Тя дори намекна, че носи дете от тебе.
— Какво се случи? — запита спокойно Филип.
— Вестта за твоята… твоята внезапна смърт ужасно ме разстрои. Тръгнах нагоре по стълбите, исках да остана сама с мъката си. За мое объркване Амали се стрелна покрай мене по стълбите, застана по-горе, извади една копиеноска изпод полата си и ми я хвърли в лицето. — Филип си пое остро дъх, не можейки да сдържа бушуващия си гняв. Габи продължи с просълзени от спомена очи. — Почувствах смъртоносния й език да докосва бузата ми и отстъпих ужасена. Или съм припаднала, или съм се спънала Защото не помня нищо, спомням си само кога се събудих и ти беше до мене.
— Отново Амали! Трябва ли все да ме преследва и да опропастява всичко, което ми е скъпо? — завайка се Филип, обхващайки глава в дланите си. — Ако тя не беше причинила падането ти…
— Това щеше ли да има значение?
— Както стоят сега нещата…
— Както стоят сега нещата — продължи Габи, когато Филип млъкна — Не сме в много по-различно положение, отколкото когато ме остави тук, при Марсел. Каквото и да кажа, това няма да промени мнението ти за мене.
Филип не се зае да оспорва думите й.
— Сбогом, Филип. Желая ти да намериш щастие и да имаш наследника, когото желаеш, от друга жена. Думите ти, че ме обичаш, се оказаха нетрайно щастие. Така, както се стекоха обстоятелствата, Жан принадлежи на Марсел. И след тази вечер той може да има права и върху мене.
Думите на Габи бяха съвсем ясни и Филип почувства как те отварят в него една ледена бездна. Ако тя досега не бе станала любовница на Марсел, значи сега беше готова и склонна да сподели леглото му. Неговите любовни признания, това, че имаше нужда от нея, не означаваха нищо, помисли си той огорчено и на лицето му се изписа мрачно изражение, докато продължаваше да се облича мълчаливо. Бе започнал деня с радостни мисли, чудесната им среща бе сякаш предвестник на щастието, но раздялата бе по-горчива от всякога. И всичко това заради едно малко човешко създание, което, както Филип установи, лесно би могъл да обикне. А може би вече го обичаше. Но беше твърде късно за угризения. Габи нямаше да приеме, не би искала да приеме това, което той й предлагаше. Тя искаше повече, отколкото той бе склонен да й даде.
Филип излезе със сковани стъпки от стаята и гневно отвори входната врата, стряскайки Луела, която се връщаше от разходката с Жан. Зашеметена от сблъскването с огромната фигура на Филип, дойката щеше да падне и да изпусне детето, ако Филип не го бе грабнат с една ръка и не бе я задържал с другата. Докато тя се свестяваше от уплахата си, Филип държеше Жан и се вглеждаше зашеметен в невероятно живия поглед на бебето. Откакто не бе го виждал, очите на детето бяха сменили цвета си от тъмносиньо в мъгливо сивосиньо. Кожата му изглеждаше толкова нежна, че още преди да осъзнае какво прави, Филип леко погали с пръст меката бебешка бузка.