Лунната светлина бе превърнала бузите й в живи изваяния от слонова кост и той прокара меко пръст по линията на челюстта й. Косата й, разпиляна около нея като наметало, приличаше на разтопено сребро, очите й се превръщаха в бездни от кадифе. Неговите търсещи, изгарящи устни нежно докосваха всяка чувствителна точка по тялото й, спираха се в ямката на шията, на гърдите, пъпа, нежната цветна пъпка на нейната женственост. Ръцете му, толкова ласкави, толкова сигурни, не оставиха недокосната никоя част от тялото й, докато набъбналата му мъжественост се притискаше настоятелно до бедрото й.
Когато накрая проникна в нея, стори това с рязък, внезапен тласък, който накара Габи да ахне ида обгърне с пулсираща наслада твърдото му тяло. Ако бе имала съмнения как ще му реагира, нямаше защо да се притеснява. Никоя жива жена не би устояла дълго на изкусните ласки на Марсел и на любовните му думи. А Габи не беше изключение. Отдавна вече трептеше от страст, не по-малка от тази на Марсел, а леките й викове на наслада разпалваха кръвта му така, както никоя друга жена не бе го правила и както никоя повече нямаше да го стори.
— Колко мечтах за този миг — възкликна Марсел в екстаз, когато еротични спазми разтърсиха цялото му тяло, давайки знак, че е започнало неговото пътешествие към света, в който не съществува нищо друго освен блаженство. — Сега ти си моя! Наистина моя!
Габи едва чуваше думите му, бе така запленена от мига, от акта, от този мъж, който наистина я обичаше, който така мощно се движеше в нея, издигайки я все по-нависоко, докато тя сля своя екстаз с неговия. Марсел затули устата й със своята, за да заглуши виковете й. Едва когато тя утихна, той позволи на собствената си кулминация да разкъса тялото му в агонизиращи спазми. Но дори на върха на блаженството си Марсел чу едно име, което бе намразил, едно име, което Габи бе извикала, преди да заглуши стенанията й.
— Филип!
Господи, как ненавиждаше това проклето име! Габи бавно отвори очи, изпитвайки усещането, че току-що е слязла от някаква висока планина, и изненадана видя, че Марсел се е надвесил над нея, опрян на лакът, и на лицето му е изписано нежно, замечтано изражение.
— Не съжаляваш, нали, скъпа? — запита той, търсейки по лицето й следи от тъга.
Да съжалява? Съжаляваше може би за това, че Филип не бе намерил в сърцето си достатъчно сили, за да я обича, за разлика от Марсел; съжаляваше, че синът й губи рожденото си право; но не, не съжаляваше, че се е отдала на Марсел, че му бе показала благодарността си по единствения начин, който познаваше. Точно както я бе показала и на Роб преди толкова време. Марсел я бе направил своя и тя нямаше никакви угризения.
Отговорът на Габи така се забави, че Марсел потръпна от болка. Когато тя накрая проговори, разбра, че очакването си е струвало.
— Не чувствам угризения, Марсел. Ти беше търпелив и изпълнен с обич, затова се радвам, че най-накрая ме направи своя.
— Струваше си да чакам, скъпа — прошепна той нежно, повече от доволен от нейния отговор. — А… аз задоволих ли те?
— Нима си се съмнявал? — отвърна плахо Габи.
Марсел се усмихна. За него нямаше никакво съмнение, че Габи се бе наслаждавала на пламенното им съвкупление. Възторжените й викове и пламенните й реакции на неговите ласки несъмнено го доказваха. Но това, в което се съмняваше, бяха чувствата й към него. Една влюбена жена не изрича името на друг мъж в мига на кулминацията си. Марсел ясно съзнаваше, че Габи все още изпитва силни чувства към съпруга си, независимо колко сурово се бе отнасял към нея в миналото.
— Ти беше толкова нежен, толкова мил — изрече Габи, страхувайки се, че е наранила чувствата му, когато той остана да мълчи толкова дълго, взрян някъде в пространството. — Не като… като…
— Не споменавай това име пред мене, скъпа. — Гласът му беше нежен, но Габи долавяше стоманената нотка. — Ти и аз и нашето дете ще отидем във Франция, както планирахме, и скоро ще забравиш, че някога си принадлежала на друг. Сега ние се сляхме и миналото вече е мъртво. Ти си моя за цял живот.
Габи въздъхна, сърцето й се късаше от нестихващо чувство за вина. Щеше ли да може някога да отвърне с цялото си сърце на любовта на Марсел, без да се обвинява, запита се тя жално. Унесе се в сън, сърцето й биеше в ритъм със застрашителното ръмжене, което излизаше от недрата на Мон Пеле.
Когато Габи се събуди, беше още тъмно и отначало тя помисли, че Луела е сложила Жан до гърдите й. Но щом отвори очи, съзря разрошената глава на Марсел, наведена над нея — той леко подръпваше зърното й с устни. Тя докосна косата му. Той се стресна и вдигна глава, разбирайки, че я е събудил. Не можеше да не я пожелае отново.