— Съжалявам, скъпа — пророни Марсел с виновен глас — Толкова много те искам, че не можех да се въздържа. Май ще се пристрастя. Възможно е да стана също така пухкав като Жан.
Габи се усмихна на момчешкото му въодушевление.
— Не се извинявай, скъпи — укори го нежно тя. — Макар че не можеш да оспорваш правото на Жан, свободен си да се възползваш колкото ти душа иска.
Още не бяха отзвучали думите й, когато Марсел отново се почувства изгубен в сладката й свежа плът.
Следващата сутрин ги посрещна също така мрачна и злокобна като предишната. Положението се бе влошило още повече; над кратера на Мон Пеле пламтеше мътночервено зарево. Малко след разсъмване Марсел разпореди да впрегнат каретата, с която щяха да заминат от Сен Пиер, докато Габи приготвяше Жан за пътуването. Скоро те се вляха в безумното хаотично движение по улиците, в потоците хора, напускащи града. Сякаш никога нямаше да стигнат до криволичещия, посипан с чакъл път, който се виеше по амфитеатралните хълмове над Сен Пиер. Но преди да стигнат пътя, ги срещна отделение войници от правителствените войски, изпратени от форт дьо Франс, за да пазят жителите на Сен Пиер от грабежи. Двамата войници стояха по средата на пътя с извадени пистолети.
— Какво има, сержант? — запита Марсел, след като спря екипажа пред тях. — Непременно трябва да стигна до плантацията си, преди да се стъмни.
— Не и ако пътувате по този път, господине! — отвърна войникът. — На места пътят е съвсем разрушен. Тук сме, за да не позволим на никого да тръгне по него.
— Сигурни ли сте? — почти изохка Марсел, кипейки вътрешно. Щом пътят беше разрушен, значи нямаше къде да се спасят.
— Ще бъде чисто самоубийство, ако тръгнете по този път. Помислете за съпругата и детето си. Върнете се в Сен Пиер. Там ще бъдете на по-сигурно място, отколкото на този път.
Габи разбра, че Марсел е съкрушен, но се опитва да не го покаже, когато се върна с бледо като пепел лице, обърна екипажа и решително го подкара назад към града, налагайки на лицето си каменна маска, за да скрие надигащия се страх. Вече и двамата не се съмняваха, че Мон Пеле ще изригне. Ако не днес, значи утре или вдругиден. Голямата тайна беше накъде ще тръгне лавата. Ако можеше да се съди по посоката на потоците лава през последния месец, Сен Пиер нямаше надежда да се размине с катастрофата.
Марсел накара Габи да излезе от екипажа.
— Не разопаковай багажите, скъпа. Ако има начин да се измъкнем от града, аз ще го намеря — обеща той, целуна я нежно по устните, погали главичката на Жан и се отдалечи.
Докато Марсел го нямаше, Габи се разхождаше нервно напред-назад, без да престава да мисли за заплахата, идваща от Мон Пеле. Почти бе загубила ума и дума от притеснение, когато той се върна, усмихнат широко.
— Побързай, Габи — подкани я той, когато тя се спусна към него. — Вземи Жан. Заминаваме!
— Как? Войниците казаха, че пътят е непроходим.
— Няма да ходим в Льо Шато. Нямам време дати обясня. Побързай да не закъснеем!
— Да не закъснеем за какво? Моля те, Марсел!
Като видя, че тя няма да помръдне, докато не научи накъде са тръгнали, той побърза да й обясни.
— „Наветрен“ е в пристанището, но отплава след един час. Капитанът сметна, че положението в Сен Пиер е критично, и натовари на борда толкова жени и деца, колкото може безопасно да поеме. Като съпруга на собственика ти автоматично получаваш право да отплаваш, стига да пристигнеш, преди корабът да е тръгнал.
— Ами ти? — протестира Габи. — Няма ли място и за тебе?
— Моля те, побързай, скъпа — подкани я с отчаян глас Марсел. — По-късно ще говорим.
Силни тътнежи и нов дъжд от пепел и камъни от Мон Пеле накараха Габи да ускори крачка. След десет минути те отново бяха в каретата и успяха да си пробият път до пристана през тълпите щуращи се хора. Още преди да бяха изминали много разстояние, Марсел разбра, че няма начин да стигнат до „Наветрен“, освен ако не оставят каретата и не тръгнат пеша. Той прегърна Жан, хвана Габи за ръка и я поведе през претъпканите с хора улици.
Когато наближиха пристанището, тълпата стана толкова гъста, че Марсел трябваше да даде Жан на Габи и буквално да си пробива път с бой, издърпвайки ги след себе си в прохода, който успяваше да отвори. Изруга, когато разбра защо на пристанището са се струпали толкова много хора.
Пред тях се извисяваше корпусът на „Наветрен“. На подвижния мост бяха застанали няколко моряци и отблъскваха тълпата обезумели хора с дълги остри прътове. Корабът заплашваше да потъне, претоварен с пътници. За всички освен за стоящите на кея беше очевидно, че „Наветрен“ е претоварен.