— По дяволите! По дяволите! — избухна той и с това накара работещите наблизо роби тъжно да поклатят глава, защото те добре знаеха причината за потиснатото му настроение. Защо бе позволили гневът и гордостта да управляват живота му, запита се той, оглеждайки се виновно наоколо, когато разбра, че робите са забелязали гневния му изблик.
Съвсем отчаян, Филип дори бе взел една красива мулатка в леглото си. Сюзет бе родена в плантацията, но бе твърде млада и много наплашена от Амали. Сега обаче, когато Амали я нямаше, също както и съпругата на Филип, Сюзет стана по-дръзка и привлече вниманието на своя господар към зрялото си шестнадесетгодишно тяло, обещавайки му наслади, на които той не можеше да устои. Кожата й с цвят на кафе с мляко все още бе копринено гладка, с нежния мъх на младостта, а гъстата й черна коса се спускаше на вълни чак до кръста. В нощта, когато Филип я взе в леглото си, тя безжалостно го бе изкушавала, бе се появила сякаш изневиделица, за да го измъчва с искрящите си черни кадифени очи, издала напред гърди, които безсрамно изпъваха рехавата материя на блузата й. Без да каже и дума, с черти, замръзнали в мрачно изражение, той бе хванал Сюзет за ръката, бе я дръпнал след себе си навътре в къщата под смаяния поглед на леля Луиз и я бе завлякъл в спалнята.
Без да остави нито на нея, нито на себе си време за събличане, Филип я положи по гръб на леглото и се хвърли върху нея така яростно, че и сам се смая. Сякаш искаше да я накаже заради греховете на всички жени по света. Филип бе смутен и шокиран от това, че намери Сюзет девствена. Веднага стана по-нежен, но бързо разбра, че тя не иска нежности. Щом премина първоначалната болка от проникването, тя стана като млада тигрица, притискайки го силно към себе си. Без да изпусне нито миг, девойката се отдаде телом и духом на акта, за който отдавна бе мечтала, за който се бе пазила, за да постигне именно този миг, именно с този мъж.
Филип трябваше да признае, макар и с неудоволствие, че Сюзет влиза в живота му в момент, когато той сериозно се боеше да не полудее. Нейната свежа, млада плът му действаше като балсам… но не за дълго. След първите една-две седмици, дори след като уталожеше страстта си с ненаситната малка Сюзет, не намираше спокойствие. Тя беше само едно малко развлечение, не успяваше да запълни огромната бездна, останала след Габи. Имаме и мигове, когато Филип копнееше да усети нежната главичка на Жан да почива на сгъвката на лакътя му.
На сутринта, когато Габи и Жан отплаваха с „Наветрен“, Филип стоеше в полето, от което бяха отрязали тръстиката вперил поглед в Мон Пеле, и дишаше тежко. Мътното зарево на гърлото на кратера с всяка минута ставаше все по-червено, облаците пепел и камъни не преставаха да стелят фина мъгла, която затъмняваше слънцето и потапяше света в мътни сенки. Той виждаше нажежените до бяло потоци лава, които се изливаха от гърлото на вулкана.
Ужасната гледка изпълни Филип със страх. С разтуптяно сърце осъзна, че Габи и Жан се намират точно на пътя на лавата, изтичаща от Мон Пеле! Изведнъж го овладя неотвратимо усещане, че само след часове планината ще изригне и ще се разцепи. Сен Пиер, единственият град по пътя на това разрушение, ще изчезне в море от разтопена лава! Нито за миг не му хрумна, че унищожителните потоци могат да поемат по друг път, че могат да унищожат например Белфонтен. Точно в този момент, когато разбра, че Габи и синът й могат да не оцелеят от изригването на Мон Пеле, Филип внезапно взе решение. Яхна коня си и препусна като полудял през стърнищата към къщата. Щом стигна в стаята си, взе едни дрехи, принадлежностите си за бръснене, извика Жерар и му остави нарежданията си.
Филип едва бе отминал банановата горичка, когато мигът настана. Връхлетя го внезапен ураганен порив на вятъра. Конят му се вдигна изплашен на задни крака и Филип отчаяно се помъчи да го овладее и да се задържи на седлото. Банановите дървета край него се приведоха почти до земята, той усети горещия полъх, който обгори тялото му. Всичко свърши така внезапно, както бе започнало. Приковал тревожния си поглед към вулкана, Филип смушка коня и го подкани да продължи.
Изведнъж заревото на ръба на кратера на Мон Пеле се издигна над него като ослепителна червена топка. Вулканът заизригва, земята под краката на коня му се разтресе, стълб от черен дим се издигна и увисна над кратера. Гърлото на кратера се разлетя на парчета. Бял облак, обагрен в пламъци, избухна от зейналата дупка в склона на вулкана и потече към морето.
Филип стоеше замръзнал на място, гледайки как димящият поток лава се устремява в коритото на река Рокселейн право към Сен Пиер. Макар че подтикваше неустрашимия си кон да продължава напред, Филип знаеше, че никой няма да оцелее, щом смъртоносният поток лава стигне града. Но той не можеше да се върне назад, препусна право напред, без да гледа нито изровения чакълест път, нито сринатите склонове на долините. Тъмен облак бе забулил слънцето. Филип препускаше в неестествена тишина — неестествена, защото всички звуци, издавани от птици и животни, бяха замлъкнали. Изведнъж конят му рязко спря и той изхвръкна от седлото. Свлече се по ръба на един склон, търкулна се надолу презглава, сякаш в някакъв сън чу коня си да цвили от страх. В следния миг падна във водата.