Когато се опита да помръдне, остра болка прониза главата му. Горещината бе непоносима, така му се искаше да пийне поне глътка вода. Дочувайки ромона на водата, той протегна ръце но напипа само острите камъни. Изведнъж си спомни всичко със стряскаща яснота. Надигна се на лакът и видя, че е успял да стигне до скалите, след като бе паднал в реката. Огледа се и осъзна, че е паднал от двадесет и пет фута — по някакво чудо бе оцелял. Помисли, че с него става още едно чудо, когато се огледа да види къде са му нещата, и забеляза коня си на другия бряг спокойно да пощипва стръкове трева.
Филип изчака няколко минути, докато светът пред него престана да се върти, после се изправи, стигна до водата и се хвърли в нея. Знаеше, че само с коня може да стигне навреме в Сен Пиер, за да спаси Габи и сина си. Заплува срещу течението със силни и уверени удари. Макар че не бе широка, реката бе придошла от скорошните валежи и Филип напрегна всичките си сили, за да не позволи на течението за да го отнесе. Той беше добър плувец и, подкрепян от твърдата си решимост да успее, стигна до другия бряг близо до мястото, където бе останал конят му. Отпусна се на плитчината за минута-две, за да си поеме дъх, полегна на брега и лежа така няколко минути, преди да тръгне към коня.
Докато се изкачваше по стръмния бряг, Филип усети, че земята е посипана с толкова гореща пепел, че горещината проникваше през подметките му. Дърветата около него не бяха вече зелени, оголените им безлистни клони стърчаха към небето. На всеки завой Филип се надигаше на седлото, за да зърне Сен Пиер, но не успяваше да види нищо. А когато стигна до живописното селце, разположено недалеч от града, сърцето му се вцепени от ужас. Това, което някога бе представлявало красиво малко село, разположено на мястото, където един планински поток се вливаше в река Рокселейн, сега бе място, пълно с развалини, бяха оцелели само четири-пет къщи. Останалите представляваха хаотични купчини изпочупени тухли и керемиди, усукано желязо и парчета от мебели. Изкоренени дървета се търкаляха наоколо, дори каменните и циментовите къщи не бяха оцелели.
Оттук нататък Филип започна да среща бегълци с празен поглед, с лица и коси, целите напластени с дебел слой пепел. Дрехите им не бяха в по-добро състояние. Филип внимателно се вглеждаше във всяко лице, преди да се отвърне, горчиво разочарован. Когато се помъчеше да ги пита нещо, те само отминаваха, без да му отговорят. Накрая едно измъчено лице се обърна на отчаяния вик на Филип:
— Какво стана в Сен Пиер? Лавата стигна ли града?
— Не, не лавата — отговори мъжът с помръкнал поглед; цялото му лице бе изцапано с пепел.
Филип усети как огромна тежест се свлича от раменете му.
— Слава на бога, че лавата не е стигнала до града — изрече той, отдъхвайки си облекчено.
— Облак пара, господине — поясни мъжът. — От Сен Пиер не остана нищо.
Филип се помъчи да се овладее.
— Има ли други оцелели освен вас? Една жена… млада и красива, с дете?
— Видях много като тази, която описвате, господине. Всичките мъртви.
Когато мъжът се обърна и продължи след спътниците си, Филип не се опита да го спре, защото съзря в помръкналия му поглед ужас, който навярно щеше да го съпровожда през целия му останал живот.
Изведнъж мъжът се спря, погледна към Филип и извика:
— Върнете се! Няма да можете да стигнете до града. Всички, които останаха там, са мъртви!
Но нищо не можеше да отклони Филип. С мрачно лице и напрегнато тяло той подкара коня си напред. Габи и синът му трябваше да са живи! Когато накрая стигна до града, разбра защо мъжът се е опитвал да го разубеди. Това, което видя, не се побираше в човешките представи.
Плантациите и полетата със захарна тръстика около града бяха изчезнали под огромни бушуващи пожари, всички кораби, които бяха имали нещастието да останат в залива, също пламтяха. След като се огледа, Филип установи, че сред горящите кораби няма съдове от неговата компания. Брегът бе целият осеян с отломки и късове човешки тела. Сен Пиер се бе превърнал в обиталище на опустошението и разрухата. Градът още гореше, над него виснеше задушливата миризма на тлеещо дърво и човешка плът.