— И… те… оцеляха… от Мон Пеле?
— Не… не знам — призна Филип с тревожен глас. — Не… не съм намерил телата им.
Със сила, каквато понякога добиват хората в предсмъртния си час, Амали дръпна Филип към себе си, докато лицето му се озова на инчове от изкривените й черти.
— Аз отдавна ти простих, че ме продаде. Сега е твой ред да ми простиш.
Ако прошката би донесла мир на Амали, Филип не виждаше защо да й я откаже. Без да усеща друго освен тъга, той изрече:
— Прощавам ти, Амали. Останалото е в ръцете на бога.
Тя веднага го пусна и падна на земята. Златистите й котешки очи проблеснаха със странна светлина.
— Сега ме убий, господин Филип. Убий ме…! Заради… това… което… някога… означавахме… един за… друг… убий ме.
Филип се отпусна назад, взирайки се в почернялото лице, цялото в мехури, и в съсипаното тяло, което някога му бе давало толкова много наслада. Не се и съмняваше, че тя винаги го бе обичала с цялата сила на своето същество. Облада го огромна, непреодолима тъга. Ужасно беше да я гледа как страда… тя щеше да умре скоро. Но как би могъл…
— Убий… ме… моля… те! — зовеше го Амали и думите й го пронизваха като с кама.
Филип се изправи, извади пистолета, който моряците му бяха дали, и се прицели в сърцето на Амали.
— Обичам те — изрече тя само с устни миг преди той да натисне спусъка.
Филип с натежало сърце се върна в импровизираната болница. Отпусна се на земята и подпря гръб на стената. Някой му подаде чаша кафе и чиния с храна. Той автоматично започна да се храни, скривайки чувствата си зад маската на умората. Не бе открил нито следа от Габи или Марсел. По всяка вероятност лежаха мъртви под димящите развалини на града. И на всичкото отгоре току-що бе застрелял бившата си любовница! Филип остави настрана чашата и чинията и зарови лице в дланите си, прекалено уморен, за да плаче, прекалено замаян, за да мисли, прекалено смазан, за да живее. Животът без Габи нямаше смисъл. Дори и мисълта за любимото му имение му Белфонтен не можеше да го утеши.
Като дочу наблизо да говорят хора, Филип се изтръгна от меланхолията. Не можа да не се вслуша в разговора. Вдигна глава и видя как лекарят се приближавало моряците, които носеха човек на носилка.
— Горкият — каза лекарят, поклащайки съчувствено глава. — Не мога да си представя как е оцелял толкова дълго.
— Намерихме го на пристанището… лежеше до половината потопен във водата — отвърна единият от мъжете. — Може би затова е още жив. Водата сигурно го е предпазила да не обгори смъртоносно.
— Ще оживее ли? — попита вторият мъж.
— Няма изгледи — отговори сухо докторът и сви рамене. — Нито един от стотиците жители на Сен Пиер не оцеля след изригването на Мон Пеле.
— Чуйте! — обади се първият мъж. — Какво казва той?
— Сякаш вика някого. Жена му, може би е мъртва. Чуйте! Пак вика! — Лекарят наведе ухо към умиращия. — Габи. Да това е името. Ще му дам нещо да облекча смъртта му.
Филип веднага скочи на крака, цялата умора мигновено напусна тялото му.
— Почакайте! — извика той, стряскайки лекаря. — Мисля, че познавам този човек. Може ли да говоря с него?
Докторът вдигна рамене и безмълвно се приближи до друго почерняло тяло, което носачите току-що бяха донесли в импровизираната болница.
В мига, в който Филип се взря в покритото с мехури лице на Марсел и в пълните му с болка очи, той разбра, че не му остава много време. Наведе се до ухото на Марсел и го повика по име. След няколко минути умиращият фокусира погледа си и веднага го позна.
— Филип! — промълви той с напуканите си устни.
— Габи! — извика Филип с очи, изпълнени със страх. — Къде е Габи? И… и синът ми?
Мина цяла вечност преди Марсел да отговори. През това време Филип сякаш умря хиляда пъти.
— Жива е! И Жан. Качих ги на „Наветрен“ само миг преди да отплава.
— Благодаря, благодаря, Марсел! — изпъшка Филип, усещайки внезапно рязка умора. Минаха няколко минути, преди да възстанови самообладанието си. И изрече: — Каквото и да е станало в миналото, ти го възмезди с твоята алтруистична постъпка. Винаги ще те помня като човека, който спаси съпругата ми и сина ми.
— Твоят син, Филип? — Марсел отслабваше, но в гласа му се долови неверие.
— Да, моят син — повтори твърдо Филип. — Габи по закон е още моя съпруга и това прави Жан мой син, независимо кой го е създал.
Думите на Филип никога не бяха звучали по-решително.
— Как си могъл изобщо да се съмняваш? Никога не бих те помислил за такъв глупак. Габи винаги е била твоя. Никога не е била моя… никога. Жан е твой син.
— Недей да говориш — предупреди го Филип, когато гласът на Марсел секна. — Ще повикам лекаря.