— Не! — възпря го Марсел. — Времето ми изтича. Нека говоря. Но първо ми дай вода.
Филип се огледа, съзря наблизо кана с вода и успя да сипе няколко капки в това, което някога беше устата на Марсел. След няколко минути той заговори отново.
— Грижи се за нея, приятелю. Обичах я повече, отколкото мислех, че мога да обичам някой човек. Обичах и сина ти. Бих бил горд да го нарека мой син. Но така… така е по-добре. Тя никога… не е била… моя. Никога… не ме е… обичала. Винаги… е била твоя… винаги, Филип.
В очите на Марсел се четеше дива, осезаема болка. Филип се обърна, за да повика доктора.
— Не — изстена Марсел, усетил намерението му. — Не още. Изслушай… ме.
Филип бе чувал, че за душата на умиращия е добре да се изповяда, и в този ден разбра, че това е така. Първо Амали го бе помолила да я изслуша. Сега Марсел, изглежда, имаше нужда той да му окаже подобна услуга.
— Върви при Габи, Филип. Тя и Жан се нуждаят от тебе. Аз я обичах. Господи, колко я обичах! — изстена той. — Моята любов към нея беше чиста. Никога… никога не я докоснах, макар че господ знае колко я исках. Повярвай ми, приятелю, аз умирам. Не бих те излъгал.
Филип бе готов да отиде при Габи независимо дали тя е била любовница на Марсел. Това вече нямаше значение. Но предсмъртните думи на Марсел изпълниха сърцето му с радост.
— Аз… не можех да повярвам, че всичките тези месеци си живял в една къща с Габи и…
— Никога! — отрече яростно Марсел, знаейки дълбоко в сърцето си, че добрият бог ще му прости тази лъжа. Не искаше да каже на Филип, че Габи един-единствен път му е позволила да се люби с нея. Той знаеше, че му се е отдала само от благодарност. Във върховния момент бе извикала името на Филип и това доказваше, че Марсел е прав.
— Преди две седмици тези думи щяха да бъдат най-желаните за мене. Днес те не означават нищо. Обичам Габи, каквото и да се е случило в миналото. Само се надявам моята безразсъдна гордост да не е унищожила чувствата, които тя имаше към мене — призна в изблик на откровеност Филип.
Гримаса сгърчи лицето на Марсел.
— Приближи се, приятелю — прошепна той със забележимо отслабващ глас. — Моля те да не казваш на Габи това, което сега ще ти разкрия. След като умра, искам тя да ме запомни с добро.
Филип зачака търпеливо, защото знаеше какво ще чуе.
— Радвам се, че не те убих. Всичките пъти… във Франция, на борда на „Наветрен“, в Ню Орлиънс. Дълбоко съжалявам за смъртта на капитан Стоун. Аз убих и него. Разбрах от Габи, че отива на важна мисия… да купува муниции. Трябваше да го спра. Заповед.
— А инцидентът с капитан Жискар на борда на „Наветрен“? — запита меко Филип. Сега би могъл да изслуша всичко.
— И него също убих. Съжалявам. Не биваше да позволя документите да стигнат до генерал Джаксън. Но се провалих.
— Защо, Марсел? За бога, защо? Ти си чист французин. Толкова много ли обичаше англичаните?
— Парите, приятелю, парите. Баща ми остави Льо Шато с много дългове. Сестрите ми имаха нужда от зестра, за да си намерят съпрузи, достойни за техния произход. Английските пари спасиха Линет и Онор, позволиха им да се омъжат щастливо. Без тях те трябваше да се задоволят с много по-малко. В крайна сметка опитай се да не ме съдиш твърде сурово.
Филип помисли, че Марсел би могъл да намери друг изход от финансовите си затруднения. Но умиращият имаше нужда от поне мъничко достойнство, независимо от греховете си. И Филип изрече на глас:
— Това, което си направил, Марсел, е сега в ръцете на господ.
— Значи няма да кажеш на Габи?
— Не, Марсел, миналото е погребано.
— Благодаря… приятелю. Кажи… й… кажи… й… че я… обичам… — гласът му секна насред изречението.
— Вярвам, че я обичаш, приятелю — отвърна меко Филип, знаейки, че Марсел вече не може да го чуе. — Вярвам, че я обичаше.
Той трепна силно, когато лекарят го докосна по рамото.
— Ваш приятел ли беше? — запита съчувствено, докато затваряше очите на мъртвия.
Филип се поколеба цяла минута, преди да отговори:
— Приятел? Да, докторе, би могъл да се нарече приятел.
— Съжалявам, драги — отвърна лекарят. — Радвайте се, че не е бил близък ваш приятел.
Никой никога не бе изричал по-верни думи.
След пет дни моряците от спасителния отряд напуснаха опустошения Сен Пиер. Не откриха никакви оцелели в пожарището. Когато обезсърчените спасители се качиха на кораба си, за да отплават обратно към Форт дьо Франс, Филип беше сред тях — уморен, мръсен, но невероятно щастлив.
На борда на „Наветрен“ Габи люлееше Жан, даваше му да суче, а после се отпускаше и се наслаждаваше на гледката, която представляваше щастливото бебе. Само Жан й бе останал. След като във Форт дьо Франс научиха, че Мон Пеле е унищожил Сен Пиер до основи, Габи разбра, че Марсел е мъртъв. Ако беше жив, щеше да намери начин да стигне до нея или поне да й прати известие. Една сълза се търкулна по бузата й, докато тя мълчаливо скърбеше за единствения истински приятел, който бе имала. Той я бе обичал повече от Филип, беше й го доказал и бе умрял.