Макар че беше почти напълно сигурна в смъртта на Марсел, Габи нямаше откъде да разбере дали Филип е жив. Ако е бил в Белфонтен, когато вулканът е изригнал, значи не е засегнат. Но ако е бил в Сен Пиер… Габи потръпна. Мисълта за смъртта на Филип я наскърби така, както не можеше да я наскърби мисълта за Марсел. Но независимо дали Филип беше жив или мъртъв, сега това нямаше никакво значение. Сега тя трябваше сама да осигури съществуванието си, да изгради нов живот за себе си и за Жан. Вече го нямаше Марсел да я пази и защитава. Дори последната му мисъл бе отправена към нея и Жан. Преди да се отдалечи от „Наветрен“, бе пъхнал в ръката й пачка банкноти. Сега двамата с Жан нямаше да изпитват затруднения.
Но Габи бе изправена пред една дилема. Капитан Бувие й бе съобщил, че възнамерява да отплава на следващия ден за Сен Пиер, за да разбере дали Филип е оставил някакви заповеди за него. Тъй като Сен Пиер вече не съществуваше, корабите на Филип трябваше да се установят в ново пристанище. Капитанът не се съмняваше, че Филип е жив и здрав, защото, ако беше в Сен Пиер, когато изригна вулканът, със сигурност щеше да посрещне „Наветрен“ в момента на акостирането му.
Габи имаше с какво да си купи билет за Ню Орлиънс или дори за Франция, ако пожелаеше. Онор и Линет щяха да я посрещнат с радост и щяха да ги подслонят двамата с Жан, докато тя намери с какво да се издържа. Защо всичко трябваше да свърши така, запита се тъжно Габи. Бе толкова погълната от мислите си, че не разбра кога Жан се е нахранил и е заспал, отпуснал зърното й и полуотворил розовата си устица с една капка мляко, която се стичаше по брадичката му. Все още не знаейки какво да прави, след като напусне Мартиника, Габи въздъхна тежко, затвори очи и уморено отпусна глава на облегалката на стола.
Луната пращаше ленти от разтопено сребро през илюминатора, но Габи не се събуди. Макар че бе отпуснала леко ръце, тя не изпускаше малкия Жан, който също спеше дълбоко. Когато Филип влезе тихо в каютата, дъхът заседна болезнено в гърлото му; Мускулестото му тяло се наля с нежност. Габи, чието лице наподобяваше това на мадона, бе осветена от бледите лунни лъчи, които галеха тялото й. От нея се излъчваше някаква порцеланова красота, струяща от сребърните й плитки, които сияеха, обграждайки прозрачната кожа, и подчертаваха слабите тъмнолилави сенки под очите. Жан спеше спокойно в ръцете й, притиснал личице до гърдите й. Споменът за собственото му лице, притиснато до тези сметанови кълба, бе запечатан дълбоко в мозъка му. В този миг на Филип му се струваше, че всичко, което някога е мечтал и желал, се въплъщава в тези две спящи тела.
Внимателно, за да не я събуди, Филип взе Жан от ръцете на Габи. Очите му блестяха като диаманти от непролети сълзи, когато прегърна сина си, когото така безразсъдно бе изоставил. Нежно прокара пръст по кадифената извивка на бузката на Жан и се усмихна, когато той отвори уста, търсейки набъбналото от мляко зърно. Филип нерешително остави сина си в люлката, която морякът Лавил бе сковал още когато Габи бе стъпила на борда. Едва след като се убеди, че бебето спи дълбоко, Филип се обърна към съпругата си, взе я полека на ръце, сякаш се боеше, че може да се счупи, и я положи в средата на голямото легло, което предизвикваше у него спомени, прекалено объркани, за да се занимава с тях сега. Усещаше нежния й дъх на бузата си.
Габи се събуди, бе усетила, че нещо не е наред. Две ръце я притискаха здраво към леглото. Тя започна да се бори като обезумяла, заудря с малките си юмруци по твърдите като скала гърди.
— Къде е Жан! — извика почти в несвяст. — Какво сте направили с детето ми?
После позна Филип и очите й се разшириха в неверие и потрес.
— Синът ни е в леглото си, скъпа — изрече нежно Филип, — той спи. Толкова е хубав, почти колкото майка си.
— Твоят син! — изрече Габи, вече напълно будна. — Защо го искаш сега, когато можеше още преди месеци да го признаеш? Нищо не се е променило!
— Имаш право да се гневиш, Габи — призна Филип, превит под тежестта на вината. — Само моята упорита гордост ми попречи да призная сина си. Дълбоко в себе си знаех, че аз съм създал Жан. Дори ако… дори ако Жан не беше от мене, щях да го призная за свой.
— Не мога да повярвам на това, което чувам, Филип — възкликна Габи, смаяна до дън душа.