— Съжалявам, Филип. Жестоко е било от страна на баща ти да те държи отговорен.
Сърцето я заболя, като си представи отхвърленото дете, прогонено от любимия си Белфонтен, забравено от баща си, както тя бе останала забравена от безсърдечните си родители.
— Тогава намерих Сесили и отново се осмелих да обичам — продължи Филип. — Но… тя не отвърна на любовта ми… в името на любовта, аз съм отговорен и за нейната смърт! Нима не виждаш? — запита той с болка. — Как бих могъл отново да обичам, когато се боя, че любовта ми ще отнеме още един живот? Тогава против волята си се влюбих безпаметно в тебе, в момичето, което се осмели да ми се противопостави.
— По странен начин показваше любовта си — напомни му меко Габи. — Странен, но понякога много нежен. И винаги с ярост, която ме оставяше без дъх.
— Чувствах, че мога да те защитя само като се държа надалече и те подчиня на волята си. Бях решен да те пречупя, да те превърна в нещо, каквото ти никога не си могла да бъдеш. Отначало не исках любовта ти, исках само твоето покорство.
— Но ме обичаше, сърце мое — прошепна Габи, сгушена на гърдите му, а косъмчетата по тях нежно я гъделичкаха. — Само да не бе рушил тази любов.
— Господи, Габи! — извика разтревожен Филип. — Да не би безумните ми страхове и глупавата ми гордост да са унищожили любовта ти? Нима съм загубил и сина си?
— Не… не знам, Филип — призна съвсем искрено Габи. — Толкова много омраза и ненавист са се натрупали между нас. Ами ако Марсел беше мой любовник? Ами Роб?
— Всичко това няма значение. Казах ти вече, миналото е мъртво. Животът ми не представлява нищо без тебе и Жан.
Сякаш за да подчертае думите си, Филип плени устните й, подканвайки ги да се отворят с леки близвания, за да достигне до свежия й дъх. Габи започна полека да реагира; пулсът й се ускори, ръцете и краката й омекнаха, тя се разтопи и се вля в твърдото му тяло. Ръцете му се движеха безспирно по гърба й, притискаха стройните й хълбоци до неговите, обхващаха гальовно нежните й гърди.
Преди Габи да разбере какво става, Филип я събличаше с внезапно омекнали пръсти. Когато тя остана облечена само в сребристи лунни лъчи, той смъкна собствените си дрехи и легна до нея, заключвайки я в плътна прегръдка. Нежното ухание на парфюма й го замая с вълшебни спомени за миналите наслади, които предстоеше да оживеят отново.
— Искам те, скъпа — прошепна той, допрял устни до уханната й плът. — Нуждая се от тебе с всяка фибра на своето същество.
Габи лежеше тихо, толкова тихо, че Филип помисли, че е заспала. Но очите й бяха широко отворени и се взираха в него, дишаше плитко и тежко.
— Не се плаши от мене, любов моя. Никога вече няма да те нараня. Ако не ме искаш, трябва само да кажеш и ще си отида.
Тя не каза нищо.
С доволна въздишка Филип я целуна силно, подари й езика си, а тя го прие жадно. Устата му се спусна към гърдите й, обсипа с нежни целувки първо едната, после другата, а зъбите му леко стисваха втвърдилите се зърна, докато тя не започна да потръпва. Устните му прогориха огнена пътека по корема й чак до влажното място между бедрата. Тя замря, но Филип леко побутна настрани коленете й и повдигна ханша й. Габи издаде стреснат вик, когато почувства езика му, горещ жаден, неуморен. Изви гръб и затисна уста с ръката си, сподавяйки един стон. После хълбоците й се затресоха в див ритъм, докато в мозъка й не започнаха да се възпламеняват искри и тя се затърчи сякаш в несвяст, без да престава да вика, докато разпален до бяло пламък пронизваше плътта й.
Едва когато се отпусна почти без дъх, Филип се надигна и влезе в нея с такава нежност и любов, че тя остана изненадана.
— Тук ми е мястото, скъпа — прошепна той дрезгаво, докато навлизаше още по-навътре.
Колко съвършено бе всичко, колко пълно, избухна възторжена мисъл в главата на Габи. Болката премина в агония, в сладка, блажена мъка, която изпълваше тялото й, докато накрая не почувства, че ще се разпадне. И тя го направи — в същия миг, когато Филип се отдаде на разтърсващата си експлозия.
После, докато лежеше с глава на гърдите й и вече почти задрямваше, Филип дочу как Габи шепне името му.
— Какво има, малката ми? — отвърна той с ленив глас.
— До неотдавна те мразех, но сега…
— Сега ме обичаш — довърши той. — Това ли се опитваше да ми кажеш?
— Така мисля. Но как е възможно?
— Какво е омразата, ако не продължение на любовта? Ти и аз, скъпа, изживяхме цял един живот, изпълнен с омраза. От този ден нататък нека познаваме само любовта.
— Искам да повярвам, Филип. Наистина искам. Само че…
— Ще тръгнем на дълго пътешествие — продължи той, без да обръща внимание на съмнението в гласа й. — Тримата. Където искаш — Англия, Франция, Америка.