— Господине? — запита тя, очаквайки той да довърши изречението, което така внезапно бе прекъснал. Но когато не последва отговор, тя запита: — И вие ли имахте работа във Франция, господин Дювал?
— Наричайте ме Марсел; нали ще бъда най-близкият ви съсед в Мартиника. Да — отговори той, — уредих брака на сестра си с един младеж от фамилията Бонар.
Погледна очаквателно към Габи, сякаш се надяваше тя да приветства този обещаващ съюз. Но думите му само върнаха мисълта й към собствения й уреден брак и към омразата и страха, които изпитваше спрямо съпруга си. Виолетовите й очи потъмняха, превърнаха се в малки смутени езера, лека бръчка се очерта на челото й и тя се загледа в безкрайните сини водни простори.
— Вие сте смутена, скъпа! — възкликна Марсел, забелязвайки мрачното й изражение. — Какво има? Мога ли да ви помогна с нещо? Една младоженка на сватбено пътешествие би трябвало да е достатъчно влюбена, за да показва дори най-малък признак на недоволство.
— Любов ли? — изфуча ядосано Габриела. — Моля ви, господин Дювал, не ми говорете за любов. Вие не разбирате.
Марсел бе смаян от враждебността в гласа на Габи. Явно младоженката не изпитва особено силни чувства към младоженеца, помисли той с някакво извратено удоволствие. Би дал половината си състояние, за да притежава жена като тази малка Габи. Нежните й кадифени очи можеха да разтопят и най-студеното сърце, дори студено като това на Филип, помисли Марсел, измервайки я със стряскащите си зелени очи. Макар да пресметна, че трябва да е на седемнадесет-осемнадесет години, в крехката й, стройна фигурка нямаше нищо детско, всичко беше възхитително заоблено точно където трябва. Очите му отново се връщаха към пълните й чувствени устни, които обещаваха такава страст, каквато би искал именно той да събуди.
Докато погледът на Марсел се наслаждаваше на Габи, тя го изучаваше през спуснатите си клепачи. Това, което видя, не й бе неприятно. Той беше висок, но не така едър и силен, какъвто й се виждаше Филип, беше на около тридесет години; искрящият му зелен поглед обаче го правеше да изглежда доста по-млад. Тънките мустачки и издълженото, аристократично лице само подсилваха ефекта от изтънчените му черти. Непокорната кестенява коса и меките, чувствени устни не позволяваха човек да го нарече прекалено красив.
Осъзнавайки внезапното мълчание, настъпило помежду им, Марсел пръв го разчупи.
— Госпожо Сен Сир — каза той сериозно и загрижено, — не знам какво ви тревожи, но искам да бъда ваш приятел. Някой ден може да почувствате нужда от приятел и когато това стане, аз ще съм при вас.
Габи тъкмо щеше да му благодари, когато забеляза с крайчеца на окото си една приближаваща се фигура, която се носеше към тях със стряскаща бързина. Тя се сви от страх, когато разпозна масивния силует на съпруга си, когато видя студената ярост в металносивите му очи и свирепото изражение на помрачнялото му лице.
— Да не би да имате навика да разговаряте с непознати мъже, госпожо? — запита той сурово, една сдържайки надигащия се гняв.
— Не си прав, Сен Сир — намеси се Марсел. — Грешката е само моя. Аз се представих на очарователната ти съпруга. Сигурно не би искал тя да ме пренебрегва при тези обстоятелства?
— Доста самонадеяно от твоя страна, Дювал, като знаеш какви чувства изпитвам към тебе — възрази рязко Филип. — Стой настрана от жена ми. Тя е много млада и неопитна. Не бих допуснал да се сближава с хора като тебе.
— Завиждам на късмета ти, приятелю — усмихна се приветливо Марсел, решавайки да не обръща внимание на оскърблението. — Ако имах такава съпруга, и аз щях да ревнувам. — После се обърна към Габи. — Госпожо Сен Сир, удоволствие беше да разговарям с вас.
Пухтейки вътрешно, Филип го изгледа как се отдалечава с влудяващо небрежна походка.
Последните думи на Марсел странно разтревожиха Филип. Ревнив? Възможно ли е да изпитва ревност? Не, не беше възможно. Искаше само да предпази Габи. Мисълта му неволно се върна към Сесили, винаги готова за забавления, и към детето, което я бе последвало в смъртта. Горчивият опит го бе научил, че Марсел не е негов приятел. Щеше да направи всичко необходимо, за да не позволи на Марсел да ухажва невинната му съпруга.
Габи усети как той я повежда по палубата към каютата им и премига от болка, когато пръстите на Филип се впиха сурово в меката плът над лакътя й.
— Е, скъпа — каза той с натежал от сарказъм глас, — нищо ли не си научила от монахините? Отсега нататък няма да предизвикваш вниманието на чужди мъже. Дювал не е мъж, с когото да флиртуваш.
— Нито пък ти си такъв, Филип — върна му го Габи, наранена от невярното обвинение. — Със сигурност не би могло да има нищо лошо да разговарям с мъж, който минава за твой приятел. Ние сме единствените пътници на „Наветрен“ и без съмнение често ще се виждаме.