— Дювал не е мой приятел, нито пък твой! — избухна той.
— Нима не ми е позволено да имам приятели? Налага ли се да стоя затворена и да ме вадиш от сандъка само когато ти хрумне?
— Аз ще избирам приятелите ти — изфуча Филип. Червени петна заплуваха пред очите на Габи и малката й остра брадичка предизвикателно се вирна нагоре.
— Аз сама избирам приятелите си — възрази тя смело.
Филип пристъпи една крачка, но бързо отстъпи назад, припомняйки си внезапно думите на Марсел. Дали не ревнуваше? Дали имаше още нещо в това, че се вбесяваше, виждайки я с Марсел? Още нещо, освен необходимостта да я брани? Присви замислено очи. Видът й — с развълнуваш! от възмущение гърди, с пламнали очи — накара кръвта му да забушува във вените. Сърцето му биеше така силно, че го чуваше да отеква в ушите си. Макар че проявата на войнственост не му хареса, въпреки всичко той се възхити на смелостта й. Тя беше великолепна, когато беше ядосана, и безмерно го възбуждаше. Не можейки да се овладее, той грубо я привлече в прегръдките си и започна да гали тялото й със силните си и властни ръце, които докосваха плътта й удивително нежно.
Габи прочете неутолимото желание в очите му и веднага усети намеренията му.
— Моля те, Филип, недей — замоли го тя, а в очите й се четеше неверие. — Само няколко часа минаха, откакто ти… откакто ние…
— Няколко часа може да се равняват на цял един живот, когато такова омагьосващо създание е овладяло сетивата ми — проточи той с глас, предрезгавял от желание.
Каква беше тази жена, запита се Филип, усещайки как тялото му реагира на нейната близост. Тя не познаваше живота, но беше изключително предизвикателна. Бяха я учили да се покорява, но самата й природа въставаше срещу наложената власт. Тя го дразнеше и го предизвикваше, но той я желаеше с цялото си същество. Когато отвори уста, от думите му по гърба й полазиха предупредителни тръпки.
Винаги ще те искам, малката ми, дори само за да ти покажа, че ми принадлежиш, че съм единственият, който има право да те притежава, когато и колкото пъти поискам, независимо колко флирта ще имаш.
— Но, Филип — протестира Габи, — аз не…
Думите замряха в гърлото й, когато Филип впи устни в нейните.
Въпреки слабата съпротива на Габи, като се вземеше предвид колко силен беше Филип, не му отне почти никакво време да съблече и нея, и себе си и да я отнесе в леглото. Пламенните му целувки и ласки не успяха да я смирят, но за свое огромно смущение тя откри, че ръцете му започват да изтръгват странна реакция от тялото й. Когато той спря, тя се почувства някак неловко, сякаш искаше нещо повече. Необходими й бяха всичките й — вече отпаднали — сили, за да се бори срещу подлудяващите усещания, които той събуждаше у нея. Замята глава насам-натам, опитвайки се да сподави стона, който се надигаше в гърлото й. Накрая Филип се хвърли върху нея и проникна дълбоко в нейната съпротивляваща се плът.
Когато болката от насилственото му проникване намаля, Габи отвори широко очи, изпитвайки странни усещания, които пулсираха в цялото й тяло, като внимаваше да не издаде пред Филип, че чувства нещо друго, а не отвращение, или че той предизвиква у нея някакви реакции. Задушаваше се, потискайки стоновете на наслада, които се надигаха някъде ниско в гърлото й, като в същото време изпитваше ужас от начина, по който постоянно движещото се тяло на Филип възбуждаше непристойно желание у нея. Никога нямаше да допусне да се наслаждава на нещата, които Филип правеше с нея! Внезапно тялото му се изпъна той избухна в разтърсваща кулминация, а тя въздъхна облекчено.
По време на цялото това мъчение Габи бе негодувала срещу разпалващите се в нея пламъци, които искаха да я погълнат, докато мощта на желанието, изпитвано от тялото й, заплашваше да надделее над заповедите на ума й. Сега, когато Филип се отдръпна, тя усети остра болка на съжаление, сякаш беше на ръба на някакво велико откритие и крайното откровение й бе отказано. Въздъхна, отчасти от угризение, но по-скоро от облекчение. Облекчение, че актът е свършил и че вече няма нужда да се бори със собственото си тяло, както и с това на Филип.
— Защо въздишаш, малката ми? — запита Филип, който бе наблюдавал внимателно играта на емоциите по лицето й. — Кажи ми истината, нали този път не болеше, както ти обещах?
— Да — призна тя намусено, — но никога няма да ме накараш да те пожелая или да се наслаждавам на това твое така наречено любене.