Когато се свести, слънцето грееше в очите й и тя леко мръдна глава, за да избегне заслепяващите му лъчи. Изстена, усещайки пареща болка в темето. Филип веднага се приближи към нея, по лицето му пробягна загрижена сянка, но това бе само за миг, преди на лицето му отново да се изпише присъщото му хладно и сдържано изражение.
— Къде съм? — запита тя, докосвайки предпазливо главата си. — Какво стана?
— Двамата с кочияша те донесохме тук в хана — отговори Филип. — Удари си главата доста силно, но иначе си невредима.
— Дълго… дълго ли съм била в безсъзнание?
— Да, малката ми, цяла нощ.
— Кой ме е съблякъл и ме е сложил в леглото? — запита плахо Габи. Когато се събуди, се изненада да види, че е облечена в собствената си нощница, закопчана чак до под брадичката.
— Аз, разбира се. Но не се тревожи — побърза да добави той, когато видя почервенелите й бузи. — Не се възползвам от безпомощни жени.
Веселата нотка в гласа му никак не й хареса.
— Не помня нищо, след като ме измъкнахте от каретата — вметна бързо Габи, защото й се стори, че е добре да смени темата. — Камъкът удари ли я?
— Да. Ако бяхме останали вътре, сега щяхме да сме мъртви.
Тя потисна една неволна тръпка.
— А кочияшът?
— И той се сети да скочи навреме. Дори конете се отърваха без драскотина. Но от каретата не остана нищо.
— Какъв невероятен инцидент!
— Да — съгласи се навъсено Филип. — Наистина е „невероятен“, както казваш.
В думите му прозираше известно съмнение.
— Какво ще правим сега? — запита Габи, надявайки се, че ще може да си почине в хана поне през деня, преди да продължат пътуването си.
Филип я погледна.
— Чувстваш ли се достатъчно добре, за да продължиш пътя? Наложително е час по-скоро да стигнем на „Наветрен“.
— Защо е това бързане, Филип? — запита раздразнено Габи. — Цялото тяло ме боли, нямам сили. Какво значение има дали ще стигнем в Брест един или два дни по-късно?
— Не ми задавай въпроси, Габи — изрече заплашително Филип. — Просто ми кажи дали си готова да пътуваш. Остава ни по-малко от един ден път, а през по-голямата част от вечерта търсих друга карета. И аз съм уморен, трябва да мисля за по-важни неща, а не да успокоявам една оплакваща се съпруга.
Червена яростна мъгла забули погледа на Габи.
— Оплакваща се съпруга? — изфуча тя. — Щях да си бъда на сигурно място в манастира, ако не бяхте дошли вие. Да съм послушна съпруга означава ли да следвам съпруга си дори когато излага живота ми на смъртна опасност?
Филип се сдържа само благодарение на невероятно усилие на волята. Габи казваше самата истина. Ако това, което той подозираше, беше вярно, значи я бе въвлякъл в опасна ситуация, където изобщо не и беше мястото. Трябваше да послуша вътрешния си глас и да не си усложнява живота точно сега, като се жени повторно. Но щом бе поел това задължение, трябваше да намери прикритие за дейността си, а какъв по-естествен предлог от това, да дойде във Франция, за да си търси съпруга? Всички благородници от Мартиника идваха във Франция за съпруги, също както повечето млади жени от острова се омъжваха за френски аристократи. Пътуването му до Франция не би трябвало да буди подозрения и ако трябваше да се ожени повторно, както знаеше, че трябва да постъпи, за да има наследник, каква по-подходяща съпруга от момиче, възпитано в манастир и научено да се подчинява? Защо, в името на бога, бе избрал това дяволско изчадие в монашеска дреха, което имаше още много да се учи на послушание и подчинение?
— Ако си достатъчно добре, за да вдигаш скандали, значи си добре и да пътуваш — информира я хладно Филип. — Ще ти дам половин час да се приготвиш.
Блестящите очи на Габи и прелестите, които той знаеше, че се крият под строгата й нощница, почти го изкушиха да забрави колко наложително е да стигне на борда на „Наветрен“ и едва там да консумира брака си. Беше се достатъчно разтревожил за нея предната нощ, но не чак дотам, та да не забележи, че съпругата му има възхитително и неизмеримо желано тяло. Стискайки зъби, за да пропъди внезапно избухналата болка в слабините, Филип излезе от стаята, преди да е загубил и сетните остатъци от самообладанието си и да се е присъединил към нея в леглото.
Беше вече тъмно, когато същата вечер стигнаха Брест, и Габи не можа да види нищо от града през прозореца на каретата. Насочиха се направо към пристанището, където мотащите светлини на корабите, закотвени в залива, й заприличаха на светулки. Филип й помогна да излезе от каретата и я поведе към кея, където бе закотвен корабът, а после и по тясното подвижно мостче, което водеше към палубата. Габи се учуди, когато видя как моряците веднага издърпаха мостчето и се заеха да вдигат котвата и да разпъват платната. Тя хвърли прощален поглед към брега, докато корабът, под булото на падащия мрак, я отнасяше далече от земята, която обичаше, и от единствения живот, който досега бе познавала.