Кристофър се засмя и остави мислите си да се занимават със съпругата му, с неговата малка, среднощна танцьорка. Трябваше да й каже, че я обича, и то възможно най-скоро.
Събуди се от бледата светлина на утрото. Леглото до него бе празно и студено. На възглавницата на Маги лежеше сгънато парче хартия. Кристофър разтърси глава, за да прогони сънливостта и прочете написаното. Всичките му надежди бяха унищожени.
Кристофър,
Съжалявам, че напускам, без да се сбогувам, но когато нещо свършва, то наистина трябва да свърши. Вече знам, че беше прав. Нашият брак е сделка и нищо друго. В Англия направих всички нещастни, дори и себе си. Както и теб. Аз не принадлежа на Лондон, така както и ти не принадлежиш на Ню Мексико. И двамата ще бъдем по-щастливи, ако всеки живее своя собствен живот.
Съжалявам, че действах като дете и ти причиних неприятности. Увлечението ми по теб свърши. Сега съм по-мъдра и зная повече. А, да — взех пари от бюрото в библиотеката. Ще ти ги върна, когато стигна в ранчото.
Кристофър смачка бележката в ръката си и я запрати в стената.
— По дяволите!
Скочи от леглото и отвори гардероба. Той не изглеждаше пълен, както преди. Липсваха любимите й обувки, както и дебелото вълнено палто, което й бе купил за предстоящата зима. Разгледа внимателно. Нямаше я обикновената зелена рокля, която тя толкова харесваше.
Кристофър започна да ругае високо, с възможно най-неблагозвучни изрази. Портретът на Маги го гледаше с тъмни закачливи очи от полицата над камината. Изразителните устни оформяха усмивка, която съперничеше с тази на Мона Лиза, а слънчевата светлина проблясваше в черните, навити на масури къдрици. Елизабет бе уловила духа на Маги — дете — жена, искряща от живот и енергия.
През цялото време си бе казвал, че Маги не трябва да идва в Англия. Никога не му беше хрумвало, че може да я напусне без него.
Погледна портрета и отново изпсува.
Деветнадесета глава
— Скрежът вече се разтопи — каза Маги на Луиза, когато минаваха край каменното ограждение за конете. Само преди час всичко беше покрито. Ще бъде хубав ден.
Спряха точно зад навеса е фургоните и с присвити срещу декемврийското слънце очи загледаха малката квадратна сграда, която израстваше изпод ръцете на петима говедари от Ранчо дел Рио. Стените бяха от чамови тухли, всяка една по стъпка висока, две стъпки широка и осем инча дебела. Отначало покривът щеше да бъде от платно, но Маги планираше да го смени с тънки дъски, преди зимата да стане прекалено сурова. Мушамата, която покриваше отворите за прозорците сега, също щеше да бъде сменена с истинско скъпо стъкло.
— Мос каза, че до два дни ще направят пода — каза Луиза.
— В такъв случай трябва да сме готови за учениците веднага след Коледа. Не осъзнавах, че училището ще стане толкова бързо. Аз все още имам да поръчвам книги и плочи. Тъй като ти ще си учителката тази зима, трябва да ми кажеш какви книги да поръчам. А Клийв може да ни направи пейки и маси. — С пръсти отбелязваше броя на нещата. — Ще имаме нужда от печка. Ще прегледам каталога на Сиърс. И голямо бюро за теб — Клийв може да направи и него. Ще бъде хубаво да има завеси на прозорците и голям бюфет за провизии.
Мос Райли изникна откъм училището и тежките му подметки затропаха по посока на жените. Повдигна шапка.
— Госпожо Талбът, госпожо Гутиерез, Стоуни мислеше да питам вас, дамите, дали искате веранда.
— Веранда? — Маги си представи как учениците щастливо обядват на покрита веранда. — Колко време ще трябва, за да я направите?
— Май ще могат да я скалъпят за два дни.
— Тогава — да имаме веранда!
— Да, госпожо. — Докосна мазната периферия на шапката си и се отправи обратно към училището.
— Не е ли вълнуващо, Луиза? Толкова се зарадвах, когато каза, че ще преподаваш тази зима. Вероятно ще минат месеци, преди да можем да наемем учител, който да иска да дойде тук. Благодарение на теб децата няма да чакат. — Засмя се. — Мисля, че ще вляза в час, когато преподаваш смятане. Все още не разбирам счетоводните книги.
Тръгнаха обратно към къщата.
— Не мислиш ли, че трябва да удържиш малко темпото и постепенно да се установиш като стопанка? — предпазливо попита Луиза. — Едва месец, откакто се върна, Магдалена, а не мисля, че съм те видяла поне веднъж да седнеш, за да изпиеш чаша кафе или прочетеш една от онези книги, които купи в Ню Йорк. Не си си дала време да починеш или поразмислиш.
— Не ми се почива или размишлява.
— Искаш да кажеш, че не ти се мисли за Англия и онзи твой съпруг.
Маги упорито мълчеше.