— Наричай ме просто Марта, сладурче. Боже! Как изглеждаш! Лондон ти се е отразил много добре, момиче! Всички чакаме с нетърпение да ни разкажеш за пътуването си.
— Няма кой знае какво да се разказва наистина!
— О, глупости! Не ми казвай, че някой може да пътува до Англия и обратно и да живее в палата на херцог, а да няма какво да разкаже. Но сега няма да те притеснявам с това. Отивам в Санта Роса с три от момчетата си и си помислих, че мога да се отбия при вас.
Маги почувства искрица да стопля сърцето й.
— Много мило от ваша страна.
— Ще вземем пощата на всички в града. Така че след два-три дни на връщане ще спра отново. Тъкмо казвах на Лу, че другата седмица, в събота, правим събиране за рождения ден на нашата Кати. Тъй като времето се задържа толкова хубаво, решихме, че хората няма да имат нищо против да дойдат. Ще ви чакаме и двете, и твоя съпруг също. Можете да доведете колкото работници искате, за да ви пазят с пушки. Не сме имали много неприятности тук, но човек не знае кога ще се появят апахите.
— Моят… ъ… съпруг не се върна с мен.
Веждите на госпожа Колинс трепнаха.
— Е, тогава, когато се върне, ще имаме повод за друго събиране, нали?
— С нетърпение ще очакваме тържеството — каза бързо Луиза. — Маги почти се пребива от работа, откакто се е върнала. Добре ще й дойде да се откъсне за ден-два.
Марта поклати глава към Маги.
— Не се пресилвай, момиче. Тази земя ще те съсипе достатъчно бързо и без да й помагаш.
Седяха на верандата и разговаряха цял час, докато конете на Колинс си почиваха в ограждението, а синовете й — съответно на тринадесет, петнадесет и осемнадесет, считани вече за мъже, помагаха в училището. Госпожа Колинс тактично заобикаляше темата за съпруга на Маги, тъй като имаше достатъчно други теми за разговор. Обсъждаха новини от три месеца, защото толкова време беше минало от последния разговор между Марта и Луиза: времето, цените на говедата, индианците, Джеронимо, който едва това лято бе сключил мирен договор с генерал Крук да се върне в резервата, новото училище, възпитанието на децата, мъжете и новата рецепта на Луиза за картофена супа.
Накрая Марта извика на момчетата да впрегнат конете.
— Надявам се да ви видя на връщане и отново в събота следващата седмица.
— Трябва да се навестяваме по-често — каза Луиза. — Никога не бях осъзнала колко самотна може да бъде една жена, преди да се преместя тук.
Марта се смееше, докато един от синовете й помагаше да се качи във фургона.
— Точно така. Вие двете още не сте прекарали зима тук, нали? Щом задуха севернякът, няма да има много-много шаване напред-назад. Имаме късмет, че се забави толкова дълго. Напролет, след събирането на животните, ще си направим друго парти.
— Ние ще бъдем домакини тогава — предложи Луиза.
— Помнете, че сте обещали.
Когато фургонът на Колинс потегли, Луиза се обърна към Маги:
— Едно парти ще ти се отрази добре. Отказа две покани, докато бяхме в Санта Фе — едната не от кого да е, а от губернатора. Криеш се в миша дупка, откакто си се върнала. Време е да започнеш да живееш отново, момичето ми. Самосъжалението, няма да те доведе доникъде.
Времето се задържа хубаво до рождения ден на Кати Колинс и семействата от съседните стопанства се веселиха от сърце — последният им шанс, преди да настъпи зимата. Тъй като Коледа беше само след две седмици, всички деца получиха подарък. Масите, поставени в хамбара, бяха отрупани с курабии, топки от стафиди и портокалови корички, ябълкови пайове, печено говеждо, картофена супа, гъст сос и сладки картофи. Две печки от ковано желязо отопляваха, защото въпреки че слънцето грееше ярко, въздухът бе остър от декемврийския студ. Фургоните, животните и инструментите бяха изнесени от хамбара за един ден и заместени със сламени бали за сядане и чиста слама по пода за танцуване. Музиката се изпълняваше от две флейти. Възрастните Танцуваха, разговаряха и похапваха, а децата играеха навън на топка, джамини и игра с камшик.
— Това се казва веселба! — възкликна Маги, обръщайки се към Мос Райли, след като бе понесла два пъти това, което той наричаше танцуване.
— Няма друга такава! — Помогна й да докуцука до най-близката бала слама. — Съжалявам за тоя пръст.
— Няма нищо.
— Да ти донеса ли чиния?
— Ти наистина помогна на апетита ми.
Мос се отправи към масите. Маги седеше на сламата и наблюдаваше съседите си как лудуват като телета напролет. Отначало не искаше да идва, но сега се радваше, че се поддаде на настояването на Луиза. Танцът в хамбар в Ню Мексико не можеше да се сравни с баловете в Лондон, които толкова мразеше. Тук хората се събираха, за да се веселят. Всички бяха облечени в най-хубавите си дрехи, но никой не идваше, за да се фука или да одумва облеклото на съседите си. Клюки обикаляха, но това бяха леки разговори между приятели, които не са се виждали от седмици или месеци. Тези хора бяха прекалено заети да оцелеят в един суров свят, за да се тревожат за дребни маневри в обществото!