— Ще напиша няколко писма.
— Наистина много мило от твоя страна.
— Нищо работа. Училището е много нужно в тоя забутан край. Очарован съм от щедростта ти. Та нали и ти нямаш деца. — Остави чашата със сайдер на масичката до себе си. — Мили дами, аз тръгвам, че ви отнех доста време. Сайдерът беше много хубав. Благодаря.
Маги го изпрати до вратата. Питаше се дали е била прекалено строга по отношение на него. Може би не му даваше достатъчно възможност.
— Ще ти съобщя за книгите. А ако има още нещо, с което мога да помогна за училището, само ми кажи.
— Много си мил.
Усмихна се принудено:
— Не ме бъркай с баща ми, Маги. Искам, ако изобщо някога бих могъл, да се реванширам за това, което той ти стори.
— Няма нужда, Тод.
— Аз имам нужда. — Замълча, за да прецени какво още да каже. — Искам да знаеш, че никой няма да те вини, ако пожелаеш да се освободиш от оня студен англичанин. Мъж, който няма желание да стои до жена си, не я заслужава, а красива жена като теб може да има всеки мъж в Ню Мексико.
— Аз се отнасям сериозно към брачната клетва!
— Вярвам ти. Той не те заслужава.
Докато Маги наблюдаваше Тод да се отдалечава на коня си, Луиза дойде зад нея и нежно сложи ръка на рамото й.
— Той е прав в известен смисъл. Никой няма да те вини, ако решиш, че брак с човек на другия край на света е безсмислен. Ако си толкова нещастна…
— Не. — Маги захлопна вратата и се обърна. — Какво те кара да мислиш, че съм нещастна?
— Ти.
Маги тръсна глава.
— Ще остана омъжена за Кристофър ако не за друго, то поне защото нося неговото дете.
Коледа бледнееше пред сватбата на шестия херцог Торингтън с госпожица Амелия Хоторн през декември. Не беше необходимо да се прави сметка, за каквито и да е разходи, защото булката беше колкото богата, толкова и красива, а всички бяха единодушни, че достойното й държане и аристократичните й обноски са забележителни за момиче от семейство, натрупало състояние от търговия. Дамите, които присъстваха на сватбата и приема, бяха на мнение, че за красотата на новата херцогиня ще се говори години наред. Съвсем ясно бе, че булката е влюбена в херцога, а за него можеше да се каже, че я обожава.
Един от малкото присъстващи на празненствата, който не изглеждаше впечатлен от сватбата, беше по-младият брат на херцога. След смъртта на стария херцог и със съгласието на новия лорд Кристофър стана граф Дънбар — титла, която включваше затънтени северни имения. Никой от семейството не ги бе посещавал поне век. Осведомените в обществото се съгласиха, че херцогът е бил много щедър да дари тази титла на по-младия си брат, защото той можеше да я задържи заедно с принадлежащите й привилегии за себе си. Същите тези осведомени забелязаха, че новият граф е с доста мрачен вид на сватбата и си спомниха, че не много отдавна Кристофър бе ухажвал прекрасната госпожица Хоторн. А сега графът бе женен за американска наследница, оказала се скандално неподходяща, а наследникът на херцогството приемаше сватбените клетви на красивата Амелия. Повдигаха се вежди. Поклащаха се глави. И въображението на клюкарите започна да преработва суровия материал, който обещаваше да направи сватбата на херцог Торингтън още по-интересна.
Всъщност Кристофър не страдаше от ревност, както мрачното му изражение може би подсказваше. Сватбата и последвалият я официален прием само подчертаха според него колко драстично са се променили възгледите му за живота. Ни най-малко имаше нещо против Джеймс да отведе Амелия Хоторн под венчило и в брачното легло. Нито пък много го интересуваше, че е граф Дънбар. Това, което искаше, беше нещо, което бе имал и захвърлил. Искаше Маги Монтоя Талбът, Искаше да е в леглото му всяка вечер… и дори, ако му позволеше, и да я наблюдава как наедрява с неговите деца в утробата си и как остарява с годините, които биха прекарали заедно.
Маги обаче много ясно бе изразила чувствата си в прямото прощално писмо. Каква ирония — бяха разменили местата си. Сега той беше този, който искаше брак, човек до себе си и любов, а Маги беше доволна да живеят отделно с половината свят помежду им. Разбира се, той бе виновен за това положение. Бе имал шанса, но не го бе осъзнал, докато не стана прекалено късно.
— Пак ли се самосъжаляваш? — попита Питър Скарбъроу, като му подаваше чаша шотландско уиски. — Убедих слугата да ни намери малко от това. Сервират ужасен пунш.
Кристофър вдигна вежди и цинично отвърна:
— Защо трябва да се самосъжалявам?
— Помислих, че навярно току-що си осъзнал какво магаре си и си решил, че Маги струва много повече от всички тези заедно.
— Магаре? Наистина си усвоил интересен речник, докато бяхме в Америка.