Луиза наблюдаваше лудориите на децата от прозореца:
— Скоро ще им омръзне и ще започнат да правят бели. Ако Тод донесе книгите тази седмица, можем да започнем училище в понеделник. Много се забавиха.
Маги погледна през прозореца към яркото слънце и остави метлата.
— Мисля да заведа децата на пикник.
— Ти си луда. Навън е адски студ.
— Децата нямат нищо против студа. Можем да ги заведем до дълбокия вир и там да се пързалят.
— Мен не ме брой. Аз имам работа. Вземи жената на Клийв. Луда е като теб, и то по същата причина… — Луиза клатеше глава със съчувствие, докато Маги навличаше жакет и ботуши и после се отправи към вратата. — Винаги е така. В момента, в който една жена забременее, не може да се насити на деца. Сигурно е заговор на майката природа, за да запълва света с бебета.
Пикникът на Маги пожъна огромен успех. Вирът, който служеше за сенчест плувен басейн през лятото, беше покрит със здрав лед. По-големите деца се пързаляха с кънки, с шейни и падаха върху гладката повърхност на леда, от който бяха измели всякаква следа от сипкавия сняг. Пързаляха се на ръчно изработени дървени и купени стоманени кънки, а тези, които нямаха кънки, импровизираха с въображение, присъщо само на децата. Едно момиче използваше стара греда за заместител на шейна, осемгодишната къдрокоса дъщеря на Клем седеше на парче непромокаема мушама, а десетгодишната Хуана Ортега я въртеше върху леда.
От брега на вира Маги наблюдаваше лудориите и се грижеше за тригодишния Джейк и четиригодишната Сара. Малките се забавляваха, като се опитваха да се задържат върху хлъзгавата повърхност. Държаха се здраво за ръцете на Маги, увисваха по полата й и прегръщаха краката й. Високият им смях изпълваше студения въздух. От другата страна на горичката Сади, съпругата на ковача, беше запалила огън, а Тамара, жената на един от работниците, приготвяше горещ шоколад. Във фургона студено пиле, бисквити, топчета от стафиди с портокалови корички и ябълкови пайове чакаха децата да огладнеят.
Малката Сара се подхлъзна и седна върху леда. Нададе силен вой и протегна ръчички към Маги. Малкият Джейк наблюдаваше с презрение, типично за мъж, как я успокояват. Но когато Сара отново заигра щастлива на леда, той дръпна полата на Маги, за да получи своята прегръдка.
Маги с удоволствие го прегърна. Момченцето миришеше на мокра вълна. Изведнъж се зарадва, че детето, което наедряваше в утробата й, щеше да порасне в Ню Мексико, а не в Лондон. Лондон беше красив град и Англия беше много хубава страна — за англичаните. Маги бе дете на по-сурова, по-свободна земя. Тя искаше детето й да споделя нейната радост от земята. Единственото нещо, свързано с Англия, което й липсваше, беше Кристофър. След време щеше да настъпи ден, когато нямаше да изпитва болка при всяка мисъл за него.
Обяд! — извика Сади. — Идвайте за обяд.
Децата откликнаха веднага. Малкият Джейк се залепи за по-големия си брат, който го плъзна по леда пред себе си към отсрещния бряг. Сара обаче, изглежда, не се интересуваше от храна. Беше открила удоволствието да подтичва по леда, после да се плъзга на подметките на обувките си. Провикваше се от удоволствие и дори не й правеше впечатление, когато падаше на добре подплатеното си дупенце. Маги се включи в играта, като се смееше не по-малко от момиченцето. Чак когато за трети път се озова на задните си части, си призна, че подобен род игри са по-подходящи за децата.
— Виждам, че си все същата мъжкарана.
Отначало Маги си помисли, че е сънувала гласа на Кристофър, но когато вдигна поглед, го видя да седи върху дългокрак черен жребец на брега на вира. Сърцето й подскочи. Гласът и замря в гърлото. Взря се един момент в него, като че ли беше видение, което можеше да изчезне всяка секунда, но той отвърна на погледа й с настойчивост, която надхвърляше мираж.
— Мъжкарана? — Гласът й сякаш искаше да стресне тишината. — Много добре знаеш, че никога не съм била нещо друго. — Тя се опитваше да говоря спокойно и безразлично, сякаш внезапната му поява не караше сърцето й да се мята в гърдите като риба на сухо. Но думите звучаха заядливо и прекалено високо. Попита по-спокойно: — Какво правиш тук, Кристофър?
Той вдигна вежди:
— Не можеш ли да познаеш? Искам извинение.
— Какво?
Слезе от коня, тръгна по леда и протегна ръка на малката Сара, която седеше и го наблюдаваше подозрително.
— Ще се възползвате ли от ръката ми, за да станете, малка госпожице?