— Ти говориш смешно — обвини го тя.
— Да, така е. Трябва да се науча да говоря… по-цветисто.
Сара се намръщи комично, но пое ръката му и позволи да я изправи на крака.
— Имаме училище. Можеш да ходиш там, ако Маги ти позволи.
— Така ли? Може и да стане.
Момиченцето се обърна към Маги:
— Може ли да отида да обядвам?
— Тичай. Внимавай, докато стигнеш на другия бряг. Аз ей сега идвам.
— Да, госпожо.
Още веднъж се взря в Кристофър, после внимателно се отправи към твърдата земя, където я чакаха горещ шоколад, пиле и пай.
Кристофър подаде ръка, за да помогне на Маги. Тя я пое предпазливо, като че ли докосването му можеше да я опари даже през дебелите ръкавици, които носеха и двамата, но той хвана здраво китката й и я изправи на крака. Позната топлина обгърна Маги, като го видя да стои там — висок, строен, с широки рамене и язвителна усмивка. Опита се да не й обръща внимание. Само защото той беше в Ранчо дел Рио не означаваше, че нещо се е променило. Досега трябваше да се е научила да не се надява.
— Не очаквах да те видя тук. — Отбягваше погледа му. Лукавите му черни очи винаги й бяха причинявали неприятности. Притежаваха силата да омаловажават логиката й и да възпламеняват не много разумни чувства.
— Не очакваше или не искаше?
Тя мълчеше.
— Маги, дойдох отдалеч, за да чуя лично от теб дали наистина мислиш, че е по-добре да сме разделени!
— Нали ми повтаряше това през цялото време, докато бяхме заедно?
— Повтарях го и на двама ни. — Поколеба се. — Изглежда, че теб съм убедил по-добре, отколкото себе си.
Маги бе обзета от слаба надежда. Кристофър се облегна небрежно на едно дърво и й отправи дяволита усмивка.
— Познавам, че няма да ме улесниш.
— Да те улесня за какво?
— Да се извиня. Маги, ти ще станеш свидетел на рядък феномен: един англичанин признава, че е сгрешил. Държах се глупаво и срамно с теб и тук, и в Англия. Умолявам те да ме извиниш. Надявам се, че е останала искрица привързаност към мен и тя ще те въодушеви да ми простиш.
Маги не можеше да повярва на ушите си. Ако това беше сън, то той беше най-невероятният. Започваше да се забавлява.
Кристофър продължи:
— В писмото си много ясно заявяваш, че не искаш повече да живеем като съпрузи. Май още пишеше, че е било детинско от твоя страна да се обвързваш с мен и вече си помъдряла или нещо подобно.
Маги помнеше много добре писмото. Спомни си как плака над лъжите, които написа — лъжи, предназначени да свалят от Кристофър бремето на отговорността за нея. Беше искала да го убеди, че няма нужда от него, а може би да убеди и себе си.
— Надявам се, че писмото ти не казва какво е наистина в сърцето ти…
— Защо? — попита тя.
Кристофър се чувстваше неловко. Маги се надяваше да е така. Заслужаваше да се чувства неловко заради всичката мъка, която й бе причинил. От друга страна, Кристофър заслужаваше малко милост заради всичко, което й бе дал — един нов свят, земята, върху която стоеше, поглед към любовта, страстни нощи и детето в утробата й.
— Кристофър, защо си тук?
Той пое дълбоко дъх. Маги можеше да види как търпението му се изчерпва.
— Тук съм, сладка женичке, защото съм влюбен в теб, по дяволите! Ето защо. — Отблъсна се от дървото и разтвори широко ръце, сякаш се предаваше. Не беше вече безразличният уравновесен аристократ. — Не мога да изкарам и ден, без да помисля за теб. Не мога да си легна, без да пожелая и ти да си в леглото ми. Обладаваш сънищата ми. По дяволите, Маги! Ти си сънищата ми.
— Боже мой! — тя го изгледа изпод гъстите си мигли. — Ругаеш пред дама! Ау!
— Проклятие, Маги! Ти не си никаква дама, но на мен това ми харесва. Аз те харесвам, не — обичам, те. Точно такава, каквато си.
— И аз те обичам — призна Маги. — Обичам те толкова отдавна — може би откакто те видях за първи път да седиш в „Лейди Лак“. Приличаше на риба на сухо.
Кристофър я хвана за раменете като че ли дай попречи да избяга.
— А онова проклето писмо?
— Излъгах.
Очите му проблеснаха заплашително.
— Ти си излъгала?
Маги се усмихна широко.
— Защо ме излъга? Не! Не ми казвай, непоправима малка хитрушо. По-късно ще ми обясниш. Точно сега имам малко неотложна работа с теб.
Усмивката на Маги загуби част от блясъка си. Току-що бяха признали взаимната си любов, а Кристофър вече се готвеше да избяга и да се заеме с някаква работа.
— Най-добре е да ме представиш на тези две дами до огъня. Гледат така, сякаш ще ме застрелят, ако направя само едно движение към теб.
— В такъв случай се дръж прилично. Знаеш какви варварки сме ние, американките. — Отправи му непочтителна усмивка и взе ръката му.