— Защо искаш да ме рисуваш?
Имаш много интересно лице. В него има дух и… закачливост, ако не те притеснява, че го казвам. Както и женска потайност. Бих искала да видя дали мога да уловя тези неща.
Маги се засмя.
— Представи си! Лицето ми в картина! Като на известните хора.
— Трябва да те предупредя, че не съм художник, който ласкае модела си.
— Би било хубаво да си поласкан — подметна Маги закачливо, като си спомни някогашната си мечта да танцува в Сан Франциско и афиши с портрета й да бъдат разлепени из целия град.
— Добре. Нека сложа ново платно и ще започнем. Светлината тук е особено добра по това време на деня.
Маги прекара следващия час в опити да седи неподвижно на каменната пейка. Рейчъл наблюдаваше критично, докато Елизабет работеше с боите. Маги полагаше големи усилия да не се върти, но беше почти невъзможно да седи съвсем неподвижно й мълчаливо. Спечели си не едно мъмрене от страна на художничката.
Докато рисуваше, Елизабет бъбреше за семейство Талбът. Момичето призна, че херцогинята се слави с прозвището „закона“ сред децата си. Откакто здравето на херцога се влошило, лейди Торингтън придобила навика да командва семейството си. Елизабет увери Маги, че тя мисли само доброто на всички тях.
Що се отнася до останалата част от семейството — Джеймс бил безкрайно отегчен от света, призна Елизабет със смях. Родни се отдал на пиене и хазарт и херцогинята се принудила да ограничи лимита за разходите му. Катерина била самотна и нямало изгледи да се омъжи повторно, защото Стивън загубил всичко в Ню Мексико и като най-малък син получил много малка част от имуществото на Талбът.
Маги имаше чувството, че е попаднала в един от онези досадни английски романи, които Питър я беше принудил да чете.
— Къде са всички тази сутрин? Излезли ли са вече?
Елизабет се засмя.
— Всички са все още в леглата си, разбира се, с изключение на Кристофър, който язди, доколкото разбрах.
— Не е ли късно да спят още? — Слънцето се беше издигнало над хоризонта преди час.
— Стой мирна, Маги. Току-що премести главата си поне с два инча. Върни я обратно, моля те. Да, така е много по-добре. — Елизабет я измери с очи и докосна платното с четката си. — Та да се върна на въпроса ти — братята и родителите ми обикновено стават късно. Почти всяка вечер са навън до малките часове. Аз единствена се интересувам от изгрева, а когато съм била на опера, соаре или на късна вечеря, също се излежавам до късно.
— О!
— Подозирам, че тази сутрин ще станат доста късно. Лорд Каламат дава бал довечера в чест на дебюта на дъщеря си. Сигурно ще е голяма работа, защото лорд Каламат е пословично богат и твърдо решен да намери съпруг на бедната Мери Виктория, въпреки че момичето е полусляпо и отчайващо грозно. Ще се изненадам, ако тържеството не продължи до зори.
— Тогава защо си станала толкова рано тази сутрин?
— О, аз няма да ходя довечера. Все още страдам от една кашлица от възпалението на дробовете, което имах преди няколко седмици. Освен това годеникът ми е в провинцията точно сега. Едва ли ще е подходящо да ходя на бал и танцувам с други мъже в негово отсъствие.
— Ще се омъжваш? Колко вълнуващо!
— Не се върти така, скъпа! Не учат ли американските дами как да стоят мирно?
— Кой е той?
— Кой?
— Мъжът, за когото ще се омъжваш.
— А, виконт Стендбридж.
— Как изглежда? — попита Маги е типично женско любопитство.
— Доста обаятелен, а фамилното състояние е значително. Когато баща му умре, Джордж ще стане граф Улфърд. Майка мисли, че е добра партия. Ще се оженим следващата пролет. Точно сега той, майка и фамилните адвокати преговарят за зестрата; наследствения дял и месечната издръжка, след като се омъжа.
Деловият тон на Елизабет изненада Маги. Всички англичани ли се отнасяха към брака като към търговска сделка?
— Когато Джордж се смее, сякаш патка кряка — обади се Рейчъл.
— Рейчъл! Не е учтиво да говориш така.
— Не го харесвам.
— Няма ти да се жениш за него — сряза я Елизабет. — Освен това той много те харесва. Всъщност Рейчъл е любимката на всички, нали, скъпа?
— Освен на госпожица Физуотър — заяви Рейчъл с презрението на петгодишно дете.
— Фицуотър — поправи я Елизабет.
— Търсихте ли ме, лейди Елизабет? — попита нечий глас. Принадлежеше на суха жена със сиво-кестенява коса. Беше облечена в непретенциозна сива рокля с колосана бяла яка и маншети.
— Госпожица Фицуотър! — Гласът на Елизабет прозвуча като на дете, хванато от гувернантката си да прави беля.
— Виждам, че Рейчъл е тук. Моля за извинение, лейди Елизабет. Измъкнала се е от детската стая, преди да се събудя. Рейчъл, знаеш, че не трябва да досаждаш на възрастните, освен ако те не те повикат. Я се погледни! Дори не си облечена както трябва. Една млада дама на пет години би трябвало да знае, че не бива да слиза по нощница и… О, боже! Краката ти са боси? Млада госпожице, ела веднага с мен. Тази сутрин няма да закусваш!