— Не плачи — погали бузата й с пръст.
— Не плача. Аз никога не плача.
— Добре, не плачеш. Ела тук, скъпа.
Тя се изплъзна от прегръдката му.
— Това ли е твоето разрешение на всеки проблем?
Кристофър я хвана през талията и я задържа в нежна, но здрава прегръдка.
— Някога се оплакваше, че не изпитвам страст към теб. Вземи решение, малка Маги.
Той бавно се наведе да я целуне, а ръцете му се плъзнаха нагоре по тялото й. Маги нямаше воля да устои.
Докато устните на Кристофър докосваха нейните, внезапно по вратата се разнесоха гръмки удари.
— Кристофър! Кристофър, помощ! — долетя молбата на лейди Торингтън. — Баща ти! Припадна!
Шестнадесета глава
Старият херцог беше получил три подобни удара през последните две години. Диагнозата, поставена от доктор Томас Холоуей, беше апоплексия на мозъка в резултат на сърдечни смущения. След всеки пореден случай той ставаше по-слаб и по-объркан. Сегашният удар беше толкова пагубен, че поставяше оцеляването му под въпрос.
Доктор Холоуей го наблюдаваше непрекъснато почти седмица. Оставяше го само колкото да хапне или поспи няколко часа в стаята, определена за него. Всички в къщата бяха сериозни. Не приемаха визити. Нямаше и разходки с каретата по Лейдис Мейл. Единственият посетител в Торингтън Хаус беше шивачът, на когото херцогинята заповяда да започне работа по траурното облекло за дамите и слугините. Маги мислеше, че херцогинята нарочно избързва, но Елизабет приемаше, че тя е просто практична.
— Страхувам се, че бедният татко няма да живее дълго — докосна платното с четка. — Стой мирно, Маги. Не мога да рисувам нещо, което подскача като скакалец.
— Не подскачам.
Градината беше обляна в матова следобедна светлина, която почти я накара да приеме, че понякога Лондон може да бъде красив.
— Имай търпение още няколко минути и ще свърша — обеща Елизабет.
Маги беше чувала това обещание и преди. През изминалите няколко дни прекарваха по няколко часа на ден в градината. Елизабет рисуваше, а Маги се опитваше да стои неподвижна.
— Наистина ли свършваш този път?
— Наистина свършвам. Обещавам.
— И тогава мога ли да го видя?
— Ще ми позволиш ли да го видя — поправи я девойката. По молба на Маги Елизабет бе продължила оттам, откъдето Питър бе спрял, задачата да я превърне в изтънчена дама. — Когато наистина свърша, можеш да погледнеш. По-рано те предупредих, че не доукрасявам моделите си, както повечето от художниците.
— Мисля, че сте я уловили точно.
И двете жени се огледаха, но никоя не се изненада. Доктор Холоуей влизаше през двойната френска врата. Лекарят често ги посещаваше по време на сеансите им. Беше млад мъж с приятно лице, с най-ясните сиви очи и едни от най-елегантните бакенбарди, които Маги някога беше виждала.
— Засрамете се, доктор Холоуей — протестира Елизабет. — Никой, освен художника, не трябва да вижда портрета, преди да е завършен.
— Изкуших се да хвърля един поглед — каза той с усмивка.
Маги никога не бе имала високо мнение за лекарите. Неколцината, които бе срещала на Запад, бяха шарлатани. Но доктор Холоуей като че ли беше от друг тип. Изглежда, наистина се грижеше за пациента и семейството му. Маги бе забелязала, че младият вдовец обръща особено внимание на лейди Елизабет Талбът.
— Приличам ли на себе си? — попита го Маги.
— Много си приличате — потвърди той. — Лейди Елизабет наистина е уловила блясъка в очите и вирнатата брадичка.
— Искам да видя. Не е честно…
— Седни, Маги! — нареди й Елизабет. — Можеш да видиш портрета, когато е готов. И вие също седнете, докторе. Дръжте се прилично. Кажете ни как е татко.
Доктор Холоуей ги увери, че херцогът бил толкова добре, колкото можело да се очаква. Вярваше, че пациентът е извън непосредствена опасност. Разказа им за теориите за лечение при подобни заболявания. Той самият вярвал, че на пациента трябва да се разрешава да се върне към нормалния си начин на живот веднага щом е възможно. Доктор Холоуей отговаряше задълбочено на въпросите на Елизабет и изглежда зачиташе мнението й. Всъщност той беше много внимателен към всичко, което тя казваше. Сякаш изобщо не забелязваше присъствието на Маги в градината.
— Готов ли е вече портретът? — попита Маги, като прекъсна спора между Елизабет и лекаря относно стила на последния портрет на кралица Виктория.
— Какво? — Елизабет — се обърна към платното и разгледа работата си. — Да. Бих казала, че е завършен.
Маги стана благодарна, че може да раздвижи схванатите си мускули. Заобиколи, за да отиде зад Елизабет, и погледна портрета.