Выбрать главу

Джордж Брамърсли, адвокат на покойния й съпруг, бе пристигнал едва предния ден с една от каретите на мъжа й. Сега се бе настанил с обичайното за него показно достолепие зад голямото дъбово бюро в библиотеката. Лейди Ан го наблюдаваше как съзнателно се бави. Първо методично излъска малките кръгли стъкла на очилата си, а след това ги намести на нашарения си с вени орлов нос. Постави на бюрото пред себе си документи, които подреди първо на едната, после на другата страна. Сълзящите му старчески очи съзнателно отбягваха трите жени. На лейди Ан й се искаше да вземе гребен и да среши стърчащата му рядка сива косица. Адвокатът беше стар приятел на покойния й съпруг. Винаги бе изпитвала съжаление към него, а сега й се искаше просто да не го бе виждала.

Тя усещаше нарастващото напрежение на Арабела, която беше много отслабнала през последните дни, тъй като след смъртта на баща си почти не се хранеше. Лейди Ан беше сигурна, че тя няма да успее да се сдържа още дълго. Освен това знаеше, че дъщеря й гледа на прочитането на завещанието като доказателство за смъртта на баща й. След това нямаше да има повече въпроси, повече съмнения, повече напразни надежди.

Почувства, че всеки миг самоконтролът на Арабела ще се наруши. Почуди се какво ли би могла да й прошепне, за да я успокои. Не трябваше да се опитва да я утешава, тъй като девойката не би приела подобно нещо никога и от никого. Просто трябваше да й каже каквото и да е само за да отвлече вниманието й; няколко думи, които да насочат поне за миг мислите й в друга посока.

Не успя да го стори навреме. Арабела скочи от стола си и се приближи до бюрото. Постави ръце на бюрото и се наклони към господин Брамърсли.

— Господине, не желая повече да протакате четенето — прошепна тя със заплашително спокойствие. — Не знам каква е причината, поради която се бавите по този глупав начин, но не желая повече да търпя това. Освен това искам да ви посоча, че майка ми започна да се изморява, след като вие не можете да го забележите сам. Прочетете завещанието на баща ми незабавно или в противен случай ще ви освободя от задължението ви и ще го направя сама.

Червените вени по носа на адвоката сякаш още повече изпъкнаха и се очертаха като фина мрежа на фона на съсухрените му бузи. Той пое дълбоко дъх и погледна с оскърбен вид към лейди Ан. В отговор тя му кимна вяло. Брамърсли зае величествена поза, вирна брадичката си над яката на ризата си и като се изкашля, заяви:

— Скъпа моя лейди Арабела, ако благоволите да заемете отново мястото си, ще започна четенето.

— Това е истинско чудо! — възкликна Арабела, без да скрива презрението си. — Залавяйте се за работа, сър.

Тя седна отново на мястото си. Майка й не можа за да събере достатъчно сили, за да й направи забележка. Почувства някакво движение от дясната си страна и се обърна с нежна усмивка към Елзбет. Пресегна се и стисна малката й ръка в своята. Срамежливата Елзбет! Различаваше се от сестра си така, както мечът се отличава от перото, което изобщо не означаваше, че перото може да пише добре. Тази мисъл я накара да се усмихне под черния воал. Какви странни мисли идват понякога на човек.

Джордж Брамърсли взе един документ, приглади с длан първата страница и започна:

— Събрали сме се днес поради една печална причина. Ненавременната кончина на Джон Лейтам Евърхард Девърил, шести граф Страфорд, наскърби всички ни — семейството му, приятелите му, онези, които работеха за него, и преди всичко, родината му. Смелата му саможертва в защита на правата на англичаните…

Чу се лек шум и Арабела усети как лек полъх докосва врата й. Досети се, че вратата на библиотеката е била отворена, а след това затворена. Това не я интересуваше. Нищо нямаше значение в този момент. Може би мировият съдия бе дошъл да отстрани Джордж Брамърсли, слава на добрия Бог. Не, не точно сега. Тъй като най-сетне адвокатът се бе захванал с работа по същество. В гласа му се появи нова неочаквана несигурност, но това също беше без значение. Поне правеше това, което му бе заповядала.

Лейди Ан помръдна грациозно и хвърли поглед към вратата на библиотеката. После се обърна рязко, пое дълбоко дъх, изпъна гръб и се загледа право напред.

— …на верния иконом на семейство Девърил, Джосая Крупър, завещавам сумата от петстотин лири с надеждата, че той ще остане със семейството ми, докато не дойде време…