— Изложих живота ти на опасност, защото исках да хвана в капан онова дребно копеле. Днес едва се сдържах да не извия шията му. Но играта е към края си. Той няма да си тръгне, преди да е опитал за последен път да проникне в тази стая и да намери това, което търси.
— Значи знаеш, че той е убил Жозет.
— Каза го така, сякаш сама вече си се била досетила. Защо не? Нали ти ми подсказа, че старицата не е носела свещ? Да, това е единственото обяснение. Дали не го е заплашила, че ще го издаде? Не знам. Предполагам, че мога да го хвана и да го бия или докато не умре, или докато не ми каже истината защо е дошъл тук.
— Сигурен съм обаче, че ще се опита още веднъж да влезе тук, преди да си тръгне от Ившам Аби. Днес, когато дойде тичешком да ми каже, че си затрупана в стария манастир, аз веднага тръгнах към вратата. Обърнах се и го видях да се изкачва по стълбите. Затрупал те е нарочно, за да ме задържи достатъчно дълго далеч оттук, така че да може да влезе в стаята.
— Да го убием. Още сега.
Джъстин зяпна от изненада и я изгледа недоумяващо. Досега в живота си не беше срещал друга такава жена. После се засмя и я целуна по ухото.
— Възхищавам ти се. Не си някоя разтреперана госпожичка и това ме радва. Острият ти език навярно много пъти ще ме критикува през идните дни. Ти си направо великолепна. А сега ми кажи нещо. Как точно смяташ да убием копелето?
— Можем да го завържем и да го оставим сред развалините на стария манастир, докато не ни каже защо е дошъл тук.
— Идеята ти ми харесва — рече той и стисна леко със зъби ухото й. — Ще му даваме ли вода?
— Вода, да, но без храна. Ще бъде съвсем сам. Ще ходиш при него веднъж на ден и ще му задаваш този въпрос, Ако не пожелае да отговори, ще го оставяш пак там. Предполагам, че най-късно на третия ден иде се пречупи.
— Съжалявам, Бела, но едва ли можем да го направим. Все пак ми харесва идеята ти. Сега да помислим за Елзбет. Какво ще правим с нея?
Арабела преглътна. Трябваше да вземе решение. Но все още не беше готова. Обърна се с лице към него.
— Нека оставим това за после. Прегърни ме пак, Джъстин. Люби ме!
Той я послуша. Пак се превърнаха в две диви и отчаяни същества. А след това, докато слушаше равномерното му, спокойно дишане, тя разбра, че продължава да не знае какво да прави.
Животът не е просто нещо. Толкова много неща в него я отегчаваха, особено след като бе преоткрила съпруга си. Сега единственото й желание бе да прави любов с него, докато не падне в несвяст, а за това щяха да са им нужни поне няколко години. Най-сетне искаше от него всичко. А това, което той й даваше, беше възхитително. Искаше да има този мъж завинаги.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Графът дръпна тежките завеси, които покриваха дългата редица от тесни, високи прозорци в семейната галерия. Избърса с длан тънкия слой прах и си отбеляза да обърне внимание на госпожа Тъкър върху тази занемарена част от къщата. Щеше да бъде по-добре, ако можеше да отвори широко прозорците, но дъждът се бе превърнал в истински порой.
Не беше сигурен дали има друга причина да дойде в семейната галерия, освен че искаше да остане сам. Огледа дългата, тясна стая, чиято ширина едва надхвърляше тази на коридорите на втория етаж. Погледът му се спря на портрета на прачичо му. Старецът гледаше надменно света изпод гъстите си Девърилови вежди, а тъмната му коса беше прикрита от бяла, накъдрена перука. Какъв ли горделивец и развратник е бил, зачуди се графът и не сдържа усмивката си.
Двамата с Арабела бяха заспали дълбоко късно през нощта. Джъстин се бе събудил пръв, но след като целуна жена си, реши, че не трябва да прави любов с нея толкова скоро. Остави я да спи. Готов беше да се обзаложи, че ако Арабела се бе събудила заедно с него, сигурно още щяха да са в леглото.
Не бяха обсъждали повече дали трябва да убият Жервез, тъй като от сутринта я бе видял само веднъж, и то в компанията на лейди Ан и Елзбет. Жалко. Джъстин наистина искаше да убие дребния негодник. Учеше военната стратегия, откакто бе пораснал. Навиците си казваха думата. Никога не убивай врага си, преди да си разбрал какви са целите му. Съвсем просто правило. Съпругата му бе достигнала до същия извод.
Какво да прави?
Едно нещо, което смяташе да направи със сигурност, бе да претърси стаята на французина. Копелето едва ли бе оставило някакви улики, но си струваше да потърси. Ако не откриеше нещо, щеше да му се наложи да изчака, докато той сам не потърси това, за което бе дошъл.
Вдигна глава и видя жена си, застанала под портрета на човек, облечен в старомодна дреха с плисирана яка чак до ушите — някой отдавна мъртъв Девърил от шестнайсети век.