Лицето му пребледня, тъмните му очи ослепяха от гняв и горчивина.
— Не, по дяволите, Елзбет не знае — извика той с дрезгав глас. — Не знаех, че съм син на Магдален, докато проклетата вещица не ми каза. А ако вие, мадам, не се бяхте намесили, ако не беше проклетият ви съпруг, сега вече щях да съм далеч и да притежавам онова, което е по право мое. За нищо нямам вина, за нищо! Дойдох тук само за да взема това, което е мое. Мое, чувате ли?
— Какво, Жервез, е ваше по право? Напълно сигурно е, че не сте никакъв граф. Дори не сте Трекаси. Вие сте просто едно копеле. Ако смарагдите наистина съществуват, те ще принадлежат на Елзбет, защото тя е законородено дете. Нищо тук не ви принадлежи.
Той впи очи в нея. Устните му се движеха беззвучно — толкова силни бяха болката и яростта му, че не можеше да намери думи.
— Проклета да сте, къде са ми смарагдите?
— Нямам представа. Не ви ли хрумна, че скелетът в стария манастир може да е на баща ви? Знам го със сигурност, защото след като вие така услужливо ме погребахте в онази килия, аз открих в джоба на панталоните му едно писмо от Магдален. Няма място за съмнение, Жервез. Казвал се е Шарл. Той е вашият баща.
Арабела видя как в тъмните му очи проблясва прозрението, съзря в тях целия низ от събития, довели до този ден.
— В ада да се продъните дано! — извика той. — Баща ви го е убил!
Жервез се хвърли като обезумял върху нея и я свари неподготвена. Пръстите му се впиха болезнено в китката й. Пистолетът тупна глухо на пода.
Жервез я отблъсна от себе си. Дишаше толкова тежко, та човек би помислил, че всеки миг ще се строполи в несвяст. Арабела успя да се хване за облегалката на един стол и не падна. А той взе пистолета на баща й и го остави на масата. Ръцете му трепереха. Въпреки това тя не изпитваше страх от него. Изпълваше я само гняв към самата нея, че така глупаво го бе оставила да я изненада. Беше готова да го нападне, стига да успееше да се добере близо до масата.
— А сега, мила моя Арабела — заяви той с напевен глас, сякаш нищо не се бе случило, — а сега ще ми кажете истината. Побързайте, защото съпругът ви може би е вече близо.
— Не мога да ви помогна, Жервез. Не знам нищо за смарагдите на фамилията Трекаси.
Жервез изведнъж се преобрази. Тъмните му очи се разтвориха широко. На лицето му се изписа неприятна усмивка. Сега вече Арабела наистина усети страх. А той каза все със същия напевен глас:
— Знаете ли, скъпа графиньо, вие сте наистина красива. Може би няма да ми е зле, ако ви взема с мен. Поне докато вашият богат съпруг не ми осигури достатъчно голям откуп. Аз, разбира се, бих предпочел смарагдите, но ако не ми кажете къде сте ги скрили, няма да протестирам. Ще видите, че в Брюксел ще ви хареса, Арабела. А съм сигурен, че ще ви допадна и като любовник. Ще ви се наслаждавам, докато съпругът ви не си плати за освобождението ви. Е, може би след това няма да искате да се върнете при него. Какво мислите?
Тя се засмя.
— Наистина ли смятате, че можете да ме принудите да дойда с вас? Вярвате ли, че ще ви позволя да ме изнасилите? Наистина ли мислите, че съпругът ми няма да ви убие с голи ръце, ако аз, разбира се, не успея да го сторя преди това? Виждам, че дори насън не можете да повярвате в нещо подобно. А сега, да се върнем на въпроса. Не знам нищо за смарагдите ви, Жервез. Да, виждам, че мисълта да ме извлечете от тук крещяща и ритаща ви кара да се замислите. Навярно защото никога няма да познаете нещо друго, освен омраза от мен и страх от смъртта. Не се съмнявайте в това, Жервез.
Изведнъж зад нея се разнесе дълбок мъжки глас:
— Не, аз ще ви убия, преди жена ми да е успяла да го стори, копеле нещастно. И както тя каза, ще го направя с голи ръце.
Арабела се извърна и видя графа на прага. В протегнатата си дясна ръка той държеше купчина яркозелени камъни, а сред тях проблясваха множество дребни диаманти. Огромните зелени камъни сияеха на светлината на свещта. Смарагдите на фамилията Трекаси. Но Джъстин не носеше оръжие.
— Да, мосю, аз взех проклетите ви смарагди.
Видът му накара сърцето й да подскочи — толкова спокоен и овладян.
— О, Джъстин, ти си тук! Знаех, че ще дойдеш бързо. Съжалявам, че изгубих пистолета си, наистина съжалявам. Ако бях малко по-внимателна, сега вече щях да съм го застреляла. Моля те, прости ми.
— Ще видим — рече той. После й се усмихна. Усмивката му изразяваше огромна любов и ярост — странна комбинация, но тя я разбираше и приемаше. В този миг разбра, че между тях винаги щеше да бъде така. Толкова си приличаха, че винаги щяха да се борят като демони, излезли от самата преизподня. От друга страна, ги свързваше дълбока връзка, която можеше само да става все по-силна и по-силна. Знаеше го така сигурно, както и че двамата несъмнено щяха да преживеят тази нощ.