— Не, Жервез, прекрати веднага тази игра! Ти ме обичаш, нали? Поне толкова, колкото може да се обича един братовчед. Не прави това. Не мога да го понеса.
Пръв се съвзе Жервез. Изгледа я с такова безизразно лице, сякаш бе непозната.
— Елзбет, не трябваше да идвате. Аз тъкмо си тръгвах. Нищо не съм откраднал. Онова, което взех, е мое.
— Значи сте дошли само за да ме прелъстите, така ли? Искали сте да получите някакво перверзно възмездие?
— Не, скъпа моя — рече той с неочаквано нежен глас. — Просто дойдох тук, за да намеря смарагдите на фамилията Трекаси. А вие паднахте в ръцете ми като зряла слива. Винаги съм обичал девствениците, Елзбет. Очакванията им, страховете им, начина, по който хленчат от болка. Но дори като девственица вие не представлявахте особен интерес за мен. Простете ми, Елзбет, но един джентълмен не би трябвало да казва подобно нещо на една дама, нали?
— Мисля, че вие не сте джентълмен, господине — бавно отвърна тя. — Прелъстихте ме, излъгахте ме, че ме обичате, а всъщност не ви интересувам ни най-малко. Какво искахте от мен?
Той измъкна смарагдовата огърлица от джоба си.
— Ето това — каза. — Тези смарагди са мои. Дойдох само да си ги взема. А сега, след като вече ги имам, ще си вървя. Не ви желая нищо лошо, Елзбет. Но не се месете. Стойте на мястото си, мило мое момиче, или изобщо няма да ви хареса онова, което ще сторя със сестра ви.
— Жервез, не ми ли казахте, че няма да ме нараните? — разсмя се Арабела. — Карате ме да се чувствам безпомощно девойче, което хленчи.
— Млъкнете, по дяволите.
— Жервез — додаде Елзбет, без да помръдне, — правите голяма грешка. Заклевате ли ми се, че ще си тръгнете просто така? Заклевате ли ми се, че няма да нараните никого?
— Не, прескъпа братовчедке, не мога да се закълна в подобно нещо. Ако не беше толкова невероятно доверчива, толкова простодушна, ти сама би се досетила, че поне двайсет души ме чакат само да си покажа носа от Ившам Аби. Всъщност не разбирам защо са ви пропуснали. Не ги ли видяхте? Клатите глава. Е, може би им е заповядано да останат скрити, докато не ме видят. Освен това сигурно проклетият граф им е заповядал да ме убият. Ето защо той изглежда толкова спокоен и надменен… По природа аз не съм убиец, както баща ви, мадам — обърна се Жервез към Арабела. — Все пак, скъпи графе, едва ли нещастната ви кончина ще ме опечали особено много. Око за око, както казвате вие, англичаните. А после ще взема красивата ви Арабела. Тя ще бъде моя заложница. Няма да взимам Елзбет. Виж, графинята е нещо друго. Тя е негова дъщеря, на онова мръсно копеле. Нито един от хората ви няма да посмее да ме пипне дори с пръсти, докато държа Арабела. Да, мисля, че така ще постъпя най-разумно.
Графът бързо прецени разстоянието от себе си до французина и бръкна в джоба на наметалото си за малкия пистолет на Арабела, който бе взел от нощното й шкафче.
— Дано изгниеш в ада заедно с баща й — изкрещя Жервез, като пристъпи напред и стреля.
— Проклет да си, не! — извика Арабела и се хвърли пред съпруга си.
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Оглушителен гръм раздра тишината. Арабела почувства как нещо с огромна сила удари тялото й и я отхвърли назад. Джъстин я подхвана през кръста, за да не падне. После видя как Жервез отчаяно се хвърля към пистолета на масата. Лицето му беше разкривено от ярост и разочарование. Усети как Джъстин вдига ръка, видя в дланта му собствения си пистолет и чу екота на ответния изстрел. Колко странен стана изведнъж Жервез! Той сложи ръка на гърдите си и бавно се отпусна на колене върху килима. Чу Джъстин да ругае, а Елзбет да пищи. Звукът сякаш идваше някъде отдалеч. Цялото й тяло бе натежало от някаква странна умора.
Видя над себе си лицето на съпруга си сякаш през мъглата на вечерния здрач.
— Джъстин, нали си добре? Любов моя, нали не си ранен?
Изведнъж се почувства безтегловна. Смътно долови, че съпругът й я е вдигнал на ръце. Като че ли й говореше нещо, но не можеше да разбере думите му. Чу Елзбет да ридае. Трябваше да успокои сестра си, но не можеше да помръдне. Джъстин я стискаше здраво. Усети как тялото й сякаш става безплътно и се разтваря в нищото.
— Добре съм — чу да казва графът. — Съжалявам, Арабела. Пистолетът беше в джоба ми, защото знаех, че си с Жервез и ме беше страх да не ти причини нещо лошо. По дяволите, виж какво ни докара на главите глупостта ми. Трябваше да вляза и да застрелям копелето. Без да казвам нищо, без да правя нищо.
— Не — прошепна тя с глас тих като полъх от крило на птица. — Вината не е твоя — опита се да фокусира погледа си върху лицето на съпруга си, но вместо това забеляза някакво движение. Дълбок страх начаса върна усещанията й. Жервез се бе изправил на крака и сега, вече по-бързо, се движеше към вратата. Видя го как блъсна настрана Елзбет. Сестра й се строполи тежко на пода, удари се в крака на леглото и извика.