— Не, Елзбет, Арабела няма да умре. Никаква вина нямаш. Кълна ти се, че сестра ти няма да умре. Не виждаш ли, тя е част от живота ми. Не мога да й позволя да умре, защото без нея аз съм нищо.
После обърна гръб на Елзбет и притисна още по-здраво кърпата. Погледна бледото лице на жена си. Слава Богу, беше в безсъзнание. Поне нямаше да чувства болка. Куршумът беше заседнал в гърдите й, Трябваше да бъде изваден.
Крупър влезе в стаята с леген гореща вода и купчина кърпи, преметнати през дясната му ръка.
— Мисля, че не трябва да пускаме никого в стаята, милорд. Разбрах, че доктор Брениън ще дойде всеки миг. Вече казах на Грейс да придружи госпожица Елзбет до спалнята й. О, госпожо Тъкър, тук ли сте? Е, милорд, едва ли бих могъл да спра госпожа Тъкър точно сега.
— Знам — каза графът.
Жената изглеждаше готова да припадне.
— Моля ви, госпожо Тъкър, отведете госпожица Елзбет до стаята й — внимателно й рече той. — Благодаря ви. Знам, че мога да ви се доверя да не пускате никой друг в стаята.
— Но, милорд, какво да правим с французина?
— Още ли е жив, Крупър?
— Не знам, милорд. Ще отида да проверя състоянието му. Надявам се да не е добро.
— Благодаря, Крупър. — Джъстин намести тампона и пак го натисна силно. Платът се бе пропил с кръвта на Арабела. Поднови молитвите си. След известно време кървенето намаля. Той сложи ръка на гърдите на Арабела. Сърцето й биеше бързо, но равномерно. Погледна бледото й лице. Тъмните й мигли лежаха неподвижно над пребледнелите бузи. Сякаш гледаше самия себе си. Само нямаше трапчинка на брадичката. Спомни си онзи далечен ден, в който се бяха запознали. Тогава Арабела му бе казала, че тя няма трапчинка. Спомни си горчивината й, тъгата й, неутешимата скръб по баща й.
Но сега беше негова. Всички проблеми вече бяха решени. Не можеше да й позволи да умре. В никакъв случай.
Най-накрая бавно вдигна кърпата от раната. Въздъхна с облекчение. Кръвта едва се процеждаше от отвора.
Не откъсна повече поглед от жена си, докато в стаята не влезе доктор Брениън.
— Мили Боже, Джъстин, какво се е случило тук? Джайлс ми каза, че Жервез е прострелял Бела. Какво, по дяволите…
Графът внимателно вдигна тампона от рамото на Арабела и погледна към доктор Брениън.
Той спря, обърна се и вдигна ръка, за да попречи на лейди Ан да влезе в стаята.
— Ан, не искам да оставаш тук — рязко изрече. — Слез долу или върви при Елзбет и остани с нея. По-късно ще разберем какво точно се е случило. Ще дойда при теб веднага, щом мога.
— Не, Пол! Тя е моя дъщеря!
— Моля ви, Ан — обади се графът. — Щом Пол иска да излезете, по-добре го послушайте. Жервез я простреля в рамото. Самият той най-вероятно е вече мъртъв. Моля ви, направете както ви каза Пол.
— Моля те, скъпа. Ще ме разсейваш, ако останеш. Остави ме да се погрижа за дъщеря ти както трябва. Изпрати Джайлс горе, веднага да ми донесе инструментите.
Графът не каза нито дума. Лейди Ан се обърна бавно. Страх и печал се смесваха във всяко нейно движение.
— Тя ще оживее, Ан — подвикна след нея Пол. — Обещавам ти.
Лейди Ан кимна, после си помисли, че Елзбет вече беше тук. Дали не знаеше какво се е случило? Трябваше да поговори с нея. Повдигна роклята си и се втурна по коридора.
Доктор Брениън почисти раната и опипа мястото около нея, за да определи колко дълбоко бе заседнал куршумът. Междувременно графът му бе разказал какво се бе случило, като обвиняваше себе си за всичко. Пол отбеляза, че подобно самообвиняване е чиста глупост.
— Не, напротив. Постъпих като идиот, като не взех пистолет със себе си.
— Не, бояли сте се за безопасността на Арабела. Това ли е цялата история? — вдигна очи към него доктор Брениън.
Графът се замисли за миг.
— Не, има и други неща, но не аз мога да реша дали да ви ги разкажа. Мисля, че ще бъде по-честно, ако оставя Арабела сама да прецени дали да ви се довери. Нали?
Доктор Брениън кимна утвърдително. После се изправи.
— Знаете, че щом Джайлс пристигне с инструментите ми, ще трябва да извадя куршума. Вие, Джъстин, имате опит с подобни рани. Ще ми помагате.
— Да, ще ви помагам. Тя ще оживее, Пол, нали? Трябва да оживее. Тя е моята друга половина.
— Знам — съгласи се лекарят и тъжно погледна младежкото лице на графа — лице, което бе опознал и обикнал през последните седмици. Толкова много загадки и опасности бяха преминали край тях. А сега Бела лежеше на косъм от смъртта. Но не можеше да каже това на съпруга й.
Джъстин осъзна, че неволно бе стиснал ръката на Арабела.