— Тя прояви повече смелост от мнозина мъже, които съм виждал да получават рани в битка — каза графът повече на себе си. — Болката беше ужасна, но тя не изгуби самоконтрол. Тя е забележителна жена, Ан. Аз съм наистина един щастлив мъж. А вие сте една щастлива майка.
— Арабела винаги е била смела — отвърна лейди Ан. — Никога няма да забравя последния път, когато се нарани сериозно. Баща й беше побеснял от яд, защото беше паднала от скривалището си в плевнята. Дълго й обяснява колко опасно е в плевнята и й забрани да стъпва там.
Лейди Ан мислеше, че графът не обръща особено внимание на думите, но изведнъж той надигна глава и попита:
— Плевнята ли, Ан? Имате предвид скривалището на Арабела?
— Не ви ли е водила там, Джъстин.
— Не още, но ще ме заведе. Почти нищо не ми е казвала за него.
— То е едно от любимите й места, както вече добре знаете. Тя така й не взе на сериозно думите на баща си, защото знаеше, че той просто се опитва да я предпази от беди. Скривалището се намира под самия покрив на плевнята. От вътрешната страна на вратата на плевнята има стълба, по която можете да се изкачите дотам. Арабела казваше, че това е идеалното място да остане сама. По-добро дори от развалините на стария манастир, защото там никой не може да я види или чуе. Ратаите могат да доят кравите или да си приказват, но горе не се чува. Да, като дете тя се качваше по тясната стълба в скривалището си винаги, когато искаше да остане сама. Никога няма да забравя този ден — беше десетгодишна, — когато една от дъските се счупи и тя падна от голяма височина на земята. Счупи си крака и две ребра. Имаше късмет, защото ако счупеното бе зараснало накриво, сигурно и досега щеше да куца.
— Тогава ли се влюбихте в Пол Брениън? Когато той успя да запази крака й прав и силен?
— Всъщност не. Влюбих се в него, докато раждах Арабела. Раждането беше дълго и мъчително, но Пол не ме изостави нито за миг. Едва ли щях да оцелея, ако не беше той. Разбирате ли, той ме убеди да се боря. Толкова много е направил за нас през последните години.
— Да — замислено промърмори графът. Остави празната си чаша и отново седна близо до Арабела. — Мисля, че точно в този момент той се опитва да спаси Жервез, това гадно копеле…
— Какво искате да кажете, Джъстин? Какво имахте предвид, като казахте, че Жервез е копеле?
Джъстин се ядоса на себе си. Беше толкова изморен, че вече не се усещаше какво приказва. Просто бе забравил, че все още има няколко факта, които не са известни на всички. Трудно беше да се запазят в тайна. Е, сега вече беше късно за това.
— Джъстин!
— Е, добре — предаде се той. — Когато Арабела беше затрупана в стария манастир, тя намерила едно старо писмо в джоба на скелета. Името на човека е Шарл. Той е бащата на Жервез. Магдален е майка му, а онзи човек е бил неин любовник.
Ан го гледа като зашеметена известно време, преди да разбере какво иска да й каже.
— О, не — прошепна. — О, не! Елзбет никога не трябва да го узнава, Джъстин, никога!
— Тя няма да го узнае. Всъщност нямах намерение да казвам дори на вас. Арабела ми го съобщи само защото се боеше, че може да умре. Затова реши да ми се довери. Предполагам, че всъщност няма значение. Ако искате, можете да го кажете на Пол. Не знам какво е направила с писмото, за което ви казах. Има още нещо. Онзи човек Шарл, както и Магдален са умрели по едно и също време. Арабела не ми е разказала за писмото заради верността си към баща си. Съмнявам се, че щеше да каже нещо дори на мен, ако Жервез не я бе ранил. Тя смята баща си за убиец, Ан, а лоялността й към него е особено силна.
Лейди Ан се разхождаше неспокойно. Спираше и поглеждаше към дъщеря си, която продължаваше да спи дълбоко, упоена от голямата доза лауданум.
— Знаете ли нещо повече, Ан?
— Не. Но съм сигурна, че ако графът е сметнал, че го мамят, не би се поколебал нито миг да пристъпи към действие. Убиец? Не, едва ли. Подобна роля не му подхожда. Мисля, че щом е бил намесен друг мъж, той по-скоро би го предизвикал на дуел. Беше напълно уверен в себе си. Кой друг мъж би могъл да го победи на полето на честта? Да се надяваме, че Арабела ще ни разкаже нещо повече, щом се събуди.
„Ако се събуди“ — помисли си той. Това бе ужасно. Трябваше му нещо, което да му напомня за нейната жизненост, нещо, което да пази духа й.
— Ще се върна след няколко минути, Ан.
Тя остана да гледа изненадано след него.
Стопанският двор кипеше от живот в ранната утрин. Граф Страфорд, облечен само в панталони и разкопчана бяла риза, бързо крачеше към плевнята. Ратаите прехвърляха прясно сено в големите дървени хамбари, а говедарите подкарваха охранените, лъскави крави на паша. Появата му накара всички разговори да секнат. Дори главният ратай Кори не каза нито дума.