Джъстин дори не ги забеляза. Влезе в плевнята и веднага забеляза тясната стълба, започваща от лявата страна на вратата. Сложи крак на първото стъпало. Бързо се изкачи и стъпи внимателно на тесния перваз, който обикаляше плевнята. По него можеше да се отиде до другия край на тавана. След малко стигна до едно тясно пространство, нещо като малка стая, която гледаше към хълмовете отвъд северното пасище. Уединено място. Място за лични мисли, място за мечти. Арабела е идвала тук, когато е искала да бъде сама. Джъстин пое дълбоко дъх. Да, можеше да я почувства, но само сянката й. Нямаше я силата й, нямаше нищо от онова, което я правеше единствена и неповторима. Ето тук е била, когато бе помислил, че му е изневерила с Жервез. Проклета да е съдбата! Ех, ако изобщо не я бе видял…
Остана неподвижно още минута.
Бавно се извърна, слезе по стълбата и излезе от плевнята. Погледна мрачно към огромния, чворест дъб, под който бе стоял толкова отдавна. Оттам бе станал свидетел на онова, което бе приел за несъмнена изневяра на Арабела. Отново усети как го обзема гняв и горчивина, и безкрайна, смазваща пустота. Видя Арабела в първата им брачна нощ, спомни си лицето й, огряно от нетърпение. После тя бе видяла яростта му. А след това той я бе насилил и унижил.
Обърна се бавно и тръгна към Ившам Аби. Чу разговор в Кадифената стая и спря за миг. Лорд Грейборн говореше с Елзбет. Беше седнал до нея на софата и държеше ръката й. Тихо й обясняваше нещо, а тя само кимаше.
Лордът забеляза неугледния вид на графа и страданието в очите му и побърза да стане.
— Простете, че се натрапвам, милорд. Исках да остана още малко, за да разсея безпокойството на лейди Елзбет.
На графа, не му се наложи да се усмихва насила. Беше очарован от присъствието на този човек. Той беше добър и грижовен.
— Винаги сте добре дошли, сър. Мисля, че постъпвате много любезно, като отвличате мислите на Елзбет от сестра й — при тези думи той се обърна и погледна към Елзбет с един нов поглед благодарение на казаното от лейди Ан. Права беше — не бе останало нищо от предишното дете. На софата седеше сдържана млада дама и го гледаше спокойно. Дали все пак нямаше да му липсва невинността и детската закачливост, които тя проявяваше от време на време? Жалко, защото те навярно бяха изчезнали безследно, но животът имаше свои начини да балансира везните на човешкия характер. Само времето можеше да каже. И може би лорд Грейборн.
Отиде при нея и взе ръката й.
— Арабела спи дълбоко. Нали знаеш, Елзбет, тя е направена от здрав материал. Ще се оправи.
Младата жена кимна и лицето й за миг стана мрачно.
— Знаете ли, доктор Брениън е горе при лейди Ан и Арабела.
— Не, не знаех.
— Мина да ми каже, че Жервез е умрял. Доктор Брениън каза, че не е имал възможност да го спаси, тъй като бил изгубил много кръв.
— Значи историята е приключена. — Графът за миг изпита тъга от загубата на един млад живот. Алчността беше дело на самия дявол.
— Да, приключена е. Съжалявам, че е мъртъв, но може би заслужаваше да умре, загдето стреля по Арабела.
— Изстрелът беше предназначен за мен, Елзбет. Тя ми спаси живота.
— Елзбет — намеси се лорд Грейборн, като бързо се върна на мястото си до нея, — не искам да ви изморявам повече. Може би желаете малко чай?
Графът не дочака отговора на Елзбет. Жервез беше мъртъв. Вече не изпитваше никакво съжаление. Та този човек почти бе разрушил живота им. Бързо излезе от Кадифената стая и се насочи към графската спалня.
— А, Джъстин, вие сте тук — изправи се доктор Брениън, който бе седнал до Арабела. — Няма треска. Дишането й е равномерно. Ако не се появи треска, Арабела бързо ще се възстанови.
— Бях изплашен до смърт — уморено каза графът. — За пръв път ви вярвам, че наистина Бела ще се оправи.
— О, между другото, Жервез е мъртъв.
— Знам. Елзбет ми каза.
— Има още нещо. — Лекарят бръкна в джоба на сакото си и измъкна оттам смарагдовата огърлица. — Взех това от джоба му. — Той ги подхвърли на графа.
Джъстин ги хвана и огледа с празен поглед купчината скъпоценни камъни.
— Проклети неща — каза. — Може би трябваше да се намеся по-рано. Навярно тогава всичко щеше да се развие по друг начин. Но аз не казах истината на Жервез. Излъгах го, подигравах му се и ето какво се случи.
— Каква истина, Джъстин? — попита Ан. — За какво говорите?
Преди графът да успее да й отговори, Арабела издаде тих, почти детски стон.