ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
— Изобщо не е имала треска — доволно заяви доктор Брениън. Предпочете да премълчи, че оздравяването й така го бе зарадвало, та бе обещал да извършва добри дела до края на дните си. — Да, Ан, точно както ти казах. Здрава е като кон.
Само преди секунда бе сменил превръзката й, беше кимнал одобрително и сега тъкмо миеше ръцете си в легена, който графът му бе подал.
— Като кон, значи? Защо поне не ми позволите да бъда кобила? Една хубава млада кобилка?
— В никакъв случай. И нека изясним нещо. Аз ви върнах от онзи свят. Е, не съвсем сам, разбира се. Джъстин влизаше от време на време да кърши ръце покрай вас. Майка ви също надникна няколко пъти да се поинтересува как сте.
Арабела се разсмя.
— Отвратителен сте. Замислям се дали да ви взема за втори баща — каза и хвана ръката на Джъстин. После го притегли да седне до нея на леглото. — Наистина ли си идвал от време на време? И си кършил ръце? Поне малко?
— Поне веднъж на ден, и то за по цели пет минути — отвърна той, наведе се и я целуна по устата. — Същото се отнася и за кършенето на ръце.
Тя понечи да го погали по лицето, но си спомни, че майка й и човекът, който скоро щеше да й бъде втори баща, стояха точно зад Джъстин, и отпусна ръка върху завивката.
— Хубаво е да си жив! Благодаря на всички ви. Как е Елзбет?
— Добре е, особено след като научи, че ще живееш — отвърна лейди Ан. — Не се безпокой за нея, Арабела. Всичко, което трябваше да й бъде казано, й беше казано, а онова, което не трябваше, беше премълчано.
Графът подсвирна.
— Ама че засукано изречение, Ан. Мисля, че говори добре за интелигентността ми — факта, че успях да разбера какво имате предвид.
— Сега вече съм спокойна — изрече Арабела. В следващата минута вече спеше.
— Изглежда, че наистина е спокойна, след като заспа — каза графът.
— Джъстин, ама наистина. Говориш глупости. Разбира се, че имам достатъчно сили да прекося сама спалнята.
Протестите на Арабела не оказаха никакъв ефект. Джъстин само й се усмихна и продължи да върви към удобното канапе, което беше преместил под прозореца. Беше слънчев следобед, слава на добрия Бог.
— Ето така, мадам — каза той и внимателно я настани на канапето. После пъхна възглавницата под главата й и зави краката й с леко карирано одеяло. Младата жена беше облечена в съблазнителен пеньоар, който бе облякла внимателно с негова помощ. Изобщо нямаше представа как изглежда в него. Джъстин пое дълбоко дъх и й каза: — Споменах ли ти вече, че си невероятно красива?
— Да, тази сутрин това беше първото нещо, което ми каза, още щом отворих очи. Но мисля, че се престараваш. Доколкото си спомням, косата ми беше съвсем разрошена.
— Казах ли ти, че си по-ценна за мен от оръжейната ми колекция?
— Не още. Но не се чувствай принуден да го правиш. Ако не желаеш все още да ми го кажеш, ще се постарая да те разбера. Може би ще трябва да го обмислиш, милорд, защото е наистина голяма стъпка.
— Добре, тогава — рече той, притегли едно кресло близо до нея и седна. — Ще се възползвам от съвета ти и няма да прибързвам. — Приведе се към нея, целуна я, а после леко прекара пръсти по носа й и по страните й, — Ако се държиш прилично, мога дори да измия косата ти.
Сивите й очи заблестяха от възбуда. Косата й беше прибрана в дебела плитка над рамото.
— Това би ми харесало повече от всичко друго. Кажи ми как да се държа прилично?
— Е, не можеш да получиш всичко наведнъж. Същото е като с колекцията ми от оръжия.
Тя не го разбра, но той не го и очакваше. Усмихна й се безсрамно и я потупа по бузата.
— Добре, довечера, може би. Не, не спори. Искам добре да си починеш, а след това ще вечеряме заедно. Ще те оставя да ми се наложиш, ако довечера изглеждаш все така съблазнителна за целуване както сега.
Арабела му се усмихна. Може би това беше най-красивата усмивка, с която бе възнаграждаван през целия си живот. Пое дълбоко дъх и я целуна веднъж, а после още веднъж. След това някой се изкашля на прага и Джъстин скочи на крака.
— А, Пол, да ни досадите ли сте дошли?
Младата жена се опита да придърпа по-нагоре одеялото. Болката от това просто движение я накара да трепне.
Графът внимателно повдигна ръката й и я постави върху завивката.
— Нали ти казах, че искам да си починеш. В програмата не са включени никакви движения на рамото ти. Бъди послушна, Арабела, или ще оставя Пол да ти даде от лекарствата си.
— Поне най-накрая ми позволихте да облека нощница.
— Не ми се искаше особено да го правя — каза графът, като я целуна още веднъж, — но Пол настоя. Каза, че не може да ми позволи да се разсейвам с подобни неща поне още две седмици.