— Наистина ли съм казал това? — попита доктор Брениън, като се приближи до тях. — Мила моя… — започна и веднага сложи ръка на челото й. След това се наведе да чуе сърцето й. Най-накрая вдигна китката й. — Виждате ли, аз съм толкова добър лекар, че направо съм изненадан от самия себе си. Изминала е само една седмица и я се вижте. Изглеждате толкова красива. А, ето я вашата още по-красива майка. Ан, ела да полекуваш малко дъщеря си с присъствието си.
Арабела се разсмя. „Отново се смее“ — мислено отбеляза графът и му се прииска да извика от щастие.
Доктор Брениън набързо прегледа рамото й, а после се изправи и кимна.
— Чудесно!
— Щях да доведа Елзбет с мен, но тя е на езда с лорд Грейборн. — Лейди Ан застана до дъщеря си и я потупа по ръката. — Той, разбира се, вече не гостува в Талгарт Хол. Това би било твърде голямо изпитание за добрия характер на Аурелия. Сега е отседнал в „Короната на изменника“, в най-добрата стая, която госпожа Кърънт успя да осигури. Е, скъпа, кажи ми. Провокираха ли те тези двама джентълмени?
— О, мамо, доктор Брениън само ме прегледа набързо. А пък милорд, хмм… той обеща довечера да ми измие косата.
— Така е — обади се графът, — но само ако ме слуша. За всичко.
Лейди Ан премигна, а после се изкиска.
— Това разбирателство между двама ви започва да ме притеснява. Струва ми се, че е някак неестествено. Арабела, моля те, оздравявай по-бързо. Искам отново да бъдеш равностоен противник на Джъстин. Бих желала да ви чуя отново да си крещите един на друг.
— Никога — каза графът.
— О, мамо — додаде Арабела — той е направо светец.
Лейди Ан започна да брои нещо на пръсти.
— Какво правиш, мамо?
— Смятам колко дни ще са нужни, за да се изпълни желанието ми. Готова съм дори да се хвана на бас. Мисля, че са ви нужни осем дни и после ще сте готови за първото състезание по надвикване. Очаквам го с нетърпение. Крайно време е Ившам Аби отново да заприлича на истински дом.
— Този подход към нещата е едностранчив — заяви графът.
— Осем дни ли казваш, мамо? Само толкова ли ни даваш?
— Може да се окажат напълно достатъчни — рече Джъстин и я хвана за ръка.
— Току-що си спомних нещо — неочаквано се обърна доктор Брениън към графа. — Джъстин, ти тъкмо щеше да ни казваш нещо, когато Арабела се събуди. Какво беше то? Да, знам, че е било преди пет дни. Спомняш ли си дали е било нещо важно? Беше започнал да казваш, че ако не си бил излъгал Жервез, тогава може би нещата са щели да се развият по друг начин.
Графът пусна ръката на Арабела.
— Напълно бях забравил за това. Секунда само, ако обичате. — Стана и отиде при малкото бюро в другия край на огромната спалня. Върна се с огърлицата от смарагди и диаманти. Зелените камъни светеха на ярката светлина.
— Огърлицата? — каза жена му. — Какво общо има тя с цялата история?
— През онази нощ аз държах смарагдите пред очите на Жервез и го дразнех с тях. След това му ги подхвърлих, сякаш не струваха нищо. Е, истината е, че те действително не струват нищо. И те, и диамантите са просто стъкло. Ето това трябваше да му кажа. Ако го знаеше, той може би нямаше да рискува.
— Всъщност не мисля, че би имало някаква разлика — додаде след миг Арабела. — Ако му го беше казал и той ти бе повярвал, навярно само щеше да се разяри още повече.
— Права си — каза графът след секунда, а сивите му очи проблеснаха. — Едва ли щеше да ми повярва дори за миг. Аз също не бих повярвал на негово място.
— Стъкло… — замислено каза лейди Ан. Тя взе смарагдите и ги вдигна срещу светлината. — Стъкло! Значи тези беди ни сполетяха само заради една огърлица без никаква стойност. Очевидно родителите на Магдален са знаели, че камъните са фалшиви, когато са й ги дали, за да ги донесе на баща ти, Арабела. Помните ли, предполага се, че те са част от зестрата й? И са дали на дъщеря си огърлица от фалшиви камъни, които тя е трябвало да отнесе на съпруга си. Едва ли са смятали, че покойният граф няма да забележи измамата. Но насилието във Франция се е ширело всеки ден. — Тя поклати глава, без да откъсва очи от смарагдите. — Фалшификати!
— Освен това проклетата огърлица е стояла скрита в „Танцът на смъртта“ през всичките тези години — намеси се доктор Брениън. — Очаквала е да бъде намерена. Може би е щяло да бъде по-добре, ако това проклето нещо изобщо не е съществувало.
Изведнъж по лицето на Арабела се търкулна сълза.
— Недей, скъпа — каза графът и нежно я притегли в ръцете си. — Не плачи. Нали ми вярваш?
Тя мълчаливо кимна и се опита да преглътне сълзите си, но те продължаваха да се стичат една след друга…
— Добре. Искам всички да чуете тази история. Знаете, че следобеда преди бала в Талгарт Хол аз претърсих стаята на Жервез. Открих едно писмо до Жервез от чичо му, Томас дьо Трекаси, брата на Магдален. Явно той също не е имал представа, че огърлицата е имитация. По указанията в това писмо намерих къде точно е скрита огърлицата. Но не това е най-важното. По-важното е другото писмо, което изпадна от обувката на Арабела, докато я събличах, след като Жервез я простреля.