Доктор Брениън и лейди Ан излязоха от графската спалня хванати под ръка.
— А сега ще ми се закълнеш ли, че ти самият винаги ще ми вярваш?
Тя го погледна изпитателно. После го притегли бавно към себе си и прошепна в ухото му:
— Джъстин, казах ли ти за второто писмо?
Той се дръпна и я загледа изненадано.
— Ах, ти, палавнице! Така ме изплаши. Кажи ми честно, Арабела. Нали няма второ писмо?
— Не — отвърна тя и се разсмя. Рамото я болеше, но смехът я караше да се чувства по-добре.
Джъстин я целуна по носа.
— Нали когато не си крещим един на друг, можем от време на време да се смеем заедно?
— Ще ми е много приятно — отвърна тя. — Боли ме рамото, като те дърпам. Защо просто не дойдеш доброволно?
Той се наведе и я целуна, докато Арабела не се задъха, а очите й се замъглиха. След това леко докосна с длан гърдите й. Сърцето й направо щеше да изхвръкне. Целуна я отново и каза:
— Животът е хубав, нали?