Що се отнася до втория ти братовчед, аз поддържам с него близки връзки от около пет години и следя внимателно кариерата му, за да реша за себе си, дали той наистина е човекът, от когото бих искал да се родят внуците ми. Предполагам, че си намерила сходството в чертите ви за поразително. Това ме води към заключението, че не би го приела за грозен, тъй като това би било обида към собствените ти черти. Арабела, до голяма степен той е като теб и мен: всеотдаен, горд и надарен с ината на Девърилови, а също и със силата им. Умолявам те да направиш така, както се разпореждам в завещанието си. Ившам Аби е твоя дом. Ако не се омъжиш за втория си братовчед, ще изгубиш онова, което имаш по право от рождение. Не искам това да се случи, но те познавам добре и зная, че ще видиш в любезната ми молба само една заповед, чиято цел е да те смаже и да те лиши от това, което е твое по рождение. Наистина ти заповядвам да го направиш, Арабела, но го правя заради теб и заради себе си.
Имаш много, върху което да размишляваш. Ако решиш да последваш волята ми, ще дадеш смисъл на живота ми. Не забравяй това, докато се бориш със съвестта си. Никога не забравяй и това, че те обичах повече от всеки друг на света.
Адио, скъпа моя дъще.
Изпод ниските облаци следобедното слънце пращаше копия ослепително злато, което се разливаше по четиридесетте островърхи покрива и ги оцветяваше в златисточервено. Арабела крачеше по зелената морава, без да забелязва нито ярките цветни лехи, кръстосани надлъж и нашир с обрамчени с тисове и чимшири алеи, нито жълтите нарциси. Величественият зелен кедър насред западната ливада, за който се говореше, че е бил посаден от Чарлз II, също не привличаше вниманието й.
Насочи се на юг от развалините на стария манастир. Там местността леко се издигаше. Отклони се от широката алея и тръгна към подреденото семейно гробище на фамилията Девърил. Премина през редовете гробове и стигна до самия център на гробището, където баща й бе изградил собствена гробница от италиански мрамор. Над входа й се издигаше статуя на архангел Гавраил, разперил бели каменни криле в защита на тежките дъбови готически врати.
Арабела хвана вратата от ковано желязо, отвори я с мъка и се промъкна в мрачната камера. Отпусна се на студения каменен под край празния ковчег на графа. Дългите й пръсти бавно преминаха по всяка една от буквите на името му.
Графът отвори вратата на гробницата и тихо влезе вътре. Очите му се разшириха, докато се приспособят към мрака. Забеляза Арабела, която спеше, свита на кълбо като малко дете, подвила крак под себе си, а едната й ръка лежеше върху ковчега на баща й. Изглеждаше уязвима, дори напълно безпомощна. Ненавиждаше това, което трябваше да направи, ненавиждаше това, което си бе обещал да стори още преди пет години. Очите му се плъзнаха по черната й дреха, която хвърляше мрачната си сянка върху бледите й страни. Арабела изплака насън, ръцете й се свиха за миг конвулсивно, а след това пак се отпуснаха. Тъмната й коса се спускаше на гъсти вълни над челото и върху раменете й, добавяйки своята чернота към мрачната картина. Забеляза, че на брадичката й нямаше трапчинка, каквато имаше той. Баща й също не бе имал трапчинка. Зачуди се дали имаше трапчинки на бузите. Ненавиждаше своите, докато не бе видял същите такива на бузите на баща й, които, разбира се, се появяваха рядко, защото графът, като човек облечен във власт, не се усмихваше много. Но когато се усмихнеше, тези трапчинки променяха напълно изражението му. Те го правеха по-сърдечен и му придаваха очарователен вид, когато се смееше.
Жал му беше да я събуди и внимателно я разтърси за рамото. Знаеше, че със събуждането й щеше да дойде краят на състраданието му към нея.
Арабела се събуди бавно, като отново простена тихо, сякаш нямаше особена охота да изостави съня, който я държеше далеч от реалността, от всичко онова, пред което трябваше да се изправи. Отвори очи и срещна право пред себе си един ясен сив поглед. Сумракът и просъницата замъгляваха погледа й.
— Татко! — ахна тя.
„Само това липсваше“ — каза си той. Изкашля се и изрече много бавно, така че да не я плаши повече.
— Не, Арабела, не е баща ти. Аз съм, Джъстин. Дойдох да те заведа обратно в имението. Тук е много мрачно. Грешката ти е разбираема. Съжалявам, че те изплаших.