Выбрать главу

Подхвана я, за да не падне. Дългите му пръсти стиснаха нервно тръпнещите й рамене. Внимателно отмести черните кичури от лицето й. Девойката сякаш не го забелязваше. Когато напъните престанаха, той извади кърпата си от джоба на палтото си и безмълвно й я подаде. Тя я взе и без да го поглежда, избърса устата си.

— Арабела…

— Мадам!

— Мадам да бъде — усмихна се неволно той. — Ще можете ли да станете с моя помощ? Вече е почти тъмно и майка ви ще се безпокои за вас. Обещах й да ви върна при нея невредима. Е, съвсем малко сте повредена.

Как спокойно говореше, сякаш се е спрял да гледа нарцисите. Невредима? Чувстваше се напълно съсипана. „Хайде, Арабела, стегни се — каза си. — Ето, идва мракът. Той няма да види срама в очите ти. Всъщност той не може да види нищо от това, което си, нищичко.“

Арабела пое дълбоко дъх.

Графът я подхвана и я изправи с гръб към него. Тя се опита да се отскубне, но той я държеше здраво.

— Не ми е нужна помощта ви — изрече с неприкрита болка. Ръцете й се свиха в юмруци и с едно рязко, неочаквано движение тя се извъртя в ръцете му и го удари в гърдите с цялата ярост на хванато в капан животно.

Джъстин пусна ръцете й и сепнато пое дъх, по-скоро от изненада, отколкото от болка.

— Това беше добър удар. Слава Богу, че не ме уцелихте по-долу.

Арабела побягна от него, а гъстата й коса се спусна като поток по раменете и гърба й.

Острите камъчета се забиваха в тънките подметки на пантофите й. Сляпата, безпричинна паника я завладяваше и тя продължи да бяга така, сякаш я гонеше самата смърт. Не обърна внимание на лекия наклон. Полетя напред, ръцете й се протегнаха, напразно търсейки опора. После инстинктивно закри лицето си с ръце, преди да падне. Камъчетата се забиха в ръцете й, роклята й се разкъса. Извика само веднъж. Болката на тялото й отвори пътя на сдържаните дотогава сълзи за баща й. Те рукнаха по страните й — изгарящите сълзи, които не бяха докосвали лицето й, откакто баща й с мрачно изражение бе допрял пистолета си до главата на понито й и бе дръпнал спусъка. Защитата, която се бе изградила през годините към подобни слабости, изчезна безследно.

Графът се надвеси над нея само секунда, след като тя падна на земята. Докато коленичеше до нея, си помисли, почти без всякаква връзка, че непрекъснато я намира в подобно положение Роклята й беше прашна и разкъсана. От раните й течеше кръв. Нещо му подсказа, че риданията й нямат нищо общо с падането. Тази жена не се разплакваше лесно. Не се опита да я заговори или да я утеши. Въздъхна, подхвана я през кръста, изправи я и я взе на ръце.

Тя се напрегна и Джъстин си помисли вяло, че отново ще започне да го удря. Прегърна я по-здраво и тръгна, без да поглежда към нея.

На Арабела през ум не й минаваше да му се съпротивлява. Беше се стегнала от изненада при допира на мъжките ръце. Дотогава никой друг освен баща й не я бе държал на ръце. В един кратък миг почувства вътрешната му сила и спокойната му самоувереност, но това усещане само засили пълната пустота, която изпитваше.

Излязоха в края на моравата през къщата. Графът спря и се загледа замислено в ярко осветените прозорци.

— Има ли стълбище, което да води към стаята ви от западния вход?

Тя мълчаливо кимна.

В мига, в който той понечи да се насочи към страничния вход, предната врата се отвори широко и лейди Ан му помаха. Изглеждаше отчаяна.

— Джъстин! Слава Богу! Намерили сте я. Бяхме се побъркали от притеснение. Внесете я вътре, бързо, бързо!

Той сведе глава към Арабела и прошепна:

— Съжалявам, мадам, но, изглежда, няма никаква надежда това да бъде избегнато. Ако имах възможност, щях да ви го спестя. Но тя ви е майка. Не мога да не се подчиня на една майка. Съжалявам, но се налага.

Тя не каза нищо, но тялото й се стегна в ръцете му.

— Да, Ан, намерих я — извика младият мъж. — Сега ще я донеса.

Лейди Ан не изпищя и не изпадна в истерия. Сините й очи гледаха учудено разраненото лице на дъщеря й. Видя следите, който сълзите бяха оставили по бузите й, покрити с прах и кръв.

— Мили Боже! — успя само да промълви тя.

Графът усети, че Арабела се вкопчи в палтото му, сякаш искаше да се скрие вътре в него. Почувства дълбокия й срам и побърза да каже:

— Тя не е ранена, Ан. Падна случайно и малко се одраска. Нищо повече. Доктор Брениън дали е все още тук? Мисля, че ще е по-добре той да я види.

Девойката събра останките от гордостта си и се извърна с лице към майка си.

— Не желая доктор Брениън да ме преглежда, майко. Нищо ми няма. Както каза той, стъпих накриво и паднах. Ударих се съвсем леко. Ако обичате, пуснете ме, сър.

— Да, мадам — кимна той и я свали на земята. Арабела залитна към него и щеше да падне, ако не я бе подхванал през кръста. Все още не бе изгубила достойнството си и просто трябваше да почерпи сили от него. Вирна брадичката си, мълчаливо се хвана за ръката му и бавно го последва в къщата.