Доктор Пол Брениън се изправи над Арабела и заяви с очарователна усмивка:
— Е, моя малка Бела, въпреки че изглеждаше силно пострадала, не мога да открия нищо особено, което банята да не е излекувала.
Закачливите искрици, които винаги блестяха в кафявите му очи, тази вечер не можаха да я накарат да се усмихне. Тя го обожаваше, защото той беше част от живота й още от самото й раждане. Но все пак сега бе станал свидетел на падението й, при все че едва ли го осъзнаваше. Мразеше се. Освен това я болеше цялото тяло. Доктор Брениън внимателно отмери няколко капки от едно малко шишенце в чаша с вода. Подобно на баща си Арабела мразеше болестите. С годините старият граф бе успял да я убеди, че слабите хора използват различни болести, за да привличат вниманието на другите към себе си. Отстъплението пред подобни незначителни оплаквания означаваше липса на характер.
— Няма да взема лауданума, докторе, защото това има в чашата, нали?
— Да, съвсем мъничко, мила моя.
— Не. Дайте го на госпожа Тъкър. Знам, че обича да го слага в чая си. Казва, че й помагал да се отпусне.
— Както винаги издаваш заповеди — усмихна й се лекарят. — И добре се справяш, но този път няма да те слушам. Не ми се иска майка ти да ме разкъса на парчета, а точно това ще стане, ако не се погрижа за теб както трябва. Така ли е, Ан?
Лейди Ан пристъпи напред.
— Замълчи, Арабела — рече тя с твърдост, която подразни дъщеря й. — Денят беше извънредно изморителен. Настъпиха редица промени, а ти трябва да размислиш върху много неща. Не искам да изкараш цялата нощ в плач, вместо да се наспиш добре. Изпий успокоителното!
Девойката не можеше да повярва, че майка й е способна да разговаря с нея така хладнокръвно и твърдо.
— Майко? Наистина ли си ти тази, която казва тези думи? Не е възможно, майко. Ти никога не си повишавала тон и винаги си отстъпвала. Никога не си се борила или спорила. Не съм привикнала към това. Не мога да го приема.
— Може би след време ще свикнеш — отвърна лейди Ан с глас, който беше донякъде остър, но също тъй криеше изненада. — Хайде, Арабела. Имаш много по-силна нужда от това, отколкото краката на госпожа Тъкър. Изпий си лекарството. Изпий го веднага или ще трябва да се пребориш едновременно с Пол и с мен.
Арабела, все още объркана от необичайното поведение на майка си, изпи на един дъх чашата. Лейди Ан с мъка сдържа смеха си. Нима досега е била толкова слаба? Нима е трябвало да бъде само малко по-твърда и дъщеря й щяла да й се подчини?
— А сега ще изпратя Грейси при теб, мила моя. Ако имаш нужда от нещо, само позвъни. — Тя се приведе бързо над момичето и го целуна леко по бузата. — Прости ми, че не ти казах за съществуването на Джъстин — тихо добави. — Въпреки че бях обещала на баща ти да не ти казвам, от много време се безпокоях, че не знаеш за него. Опитах се да го накарам да промени решението си, но както знаеш, той беше непреклонен.
— Сигурна ли си? За всичко ли беше толкова непреклонен, мамо? Не е възможно татко винаги да е бил толкова уверен в себе си, нали?
Мълчанието на майка й я накара да въздъхне. Може би наистина баща й винаги е бил уверен в себе си, стремеше се да има неговата силна воля. Но ето докъде я докара тя. След два месеца трябваше да се омъжи за човек, който изглеждаше досущ като нея, който можеше да бъде взет за неин баща или брат и който беше по-надменен и хладнокръвен от баща й в най-лошите му мигове. Освен това го мразеше.
Какво да прави?
— Лека нощ, малка Вела? — усмихна й се доктор Брениън и я потупа по бузата. Ръката му беше уверена и силна. Помнеше докосването на ръцете му още от най-ранните си години.
Лейди Ан и Брениън говореха тихо, свели глави един към друг. Дори не бяха излезли от спалнята, когато Арабела заспа.
Лекарят се сдържа и тихо се засмя:
— Мисля, че сега вече видях всичко. Да казвате на Арабела какво да прави? В името на всичко свято, Арабела ли беше тази, която се подчини? Не ми се побира в ума. Да не сте станали магьосница? Може би, ако се огледам, ще открия черната ви котка.
Тя не отговори. Очевидно се бе замислила. Брениън познаваше този неин поглед. Всъщност познаваше всички нейни изражения.
— Успели сте да се наложите над дъщеря си. Никога преди не съм виждал последната дума да бъде ваша. Това ме радва, Ан.
— Прав сте — въздъхна тя. — Досега винаги съм била твърде мекушава, нали?
— Е, не е точно така. По-скоро графът и Арабела, с тяхната безкрайна енергия, сякаш отнемаха жизнеността ви. А двамата се държаха като тирани, не можете да отречете това. Никога не успявах напълно да почувствам присъствието на лейди Ан в Ившам Аби.