— Те много си приличат. Понякога се чудя, Пол, какво съм правила през всичките тези години, за какво съм мислила. — Намръщи се и погледна сякаш с нежелание към големия пръстен на Девърилови на ръката си. Сякаш днес не тегнеше като камък на ръката й, както го усещаше друг път. После пое дълбоко дъх и погледне право в очите доктор Брениън. — Много пъти ми се е струвало, че детето съм аз, а Арабела — любящата, но властна майка. Многократно съм се чувствала неудобно в присъствието й, сякаш се е държала към мен с благосклонно снизхождение. А за графа знаете сам.
За своя изненада лейди Ан откри, че говори за покойния си съпруг без горчивина.
Доктор Брениън се пребори с обичайния гняв, който през изминалите години толкова пъти се бе надигнал в гърдите му.
— Да, знам.
Ан не го видя нито да стиска зъби, нито да смръщва вежди, но той знаеше, че дори да го бе видяла, това едва ли щеше да я изненада.
— Знаете ли — изрече тя, — може да ви прозвучи странно, но всъщност винаги съм мразила Ившам Аби, макар че имението е невероятно красиво. В тази зала живее историята на Англия, но въпреки това аз не се гордея е нея, нито пък се впечатлявам от великолепието. Казвате, че съм взела от силата на Арабела. Аз пък ще ви кажа, че ме е страх да си помисля какво ще й се случи, ако бъде принудена да напусне Ившам Аби. Така че, сам виждате, налага се да бъда твърда. Трябва да я накарам да разбере, че баща й не я е предал, а е направил така, че тя да остане тук.
— Значи смятате, че тя трябва да се омъжи за новия граф Страфорд, както изисква баща й?
— О, да, Пол, тя трябва да се омъжи за Джъстин.
СЕДМА ГЛАВА
Това беше малко неочаквано за него. Погледна към лейди Ан и за миг му се прииска да докосне меката руса коса над ушите й. Вместо това се изкашля и заяви:
— Съдейки по днешните събития, бих казал, че ви се струпаха доста тежки задачи.
— Арабела е плакала — каза тя. — Не мога да повярвам, но е факт. Дали се е разгневила на Джъстин и това я е изкарало от кожата й? Или най-сетне е дошъл ред на сълзите за баща й? Нали знаете, тя никога не плаче. Не знам защо е плакала, но ми се струва добър знак.
Обърна се, кимна на лакея, който придържаше вратата отворена и влезе в Кадифената стая.
— Джъстин, Елзбет — поздрави ги тя. Усмивката й беше нежна, топла и много красива. — Надявам се, че не съм ви накарала да ме чакате прекалено дълго.
— Не, мадам — отвърна Елзбет. Приближи се до мащехата си и срамежливо попита: — Арабела добре ли е?
— Спеше дълбоко, когато излязохме от спалнята й — намеси се доктор Брениън. — До сутринта ще се възстанови.
— Жалко — рече графът. — Сигурен ли сте, сър? Дали не е възможно отново да се разболее от здрав разум и смислен подход? А може би дори от малко любезност? Не бих се оплакал, ако тя реши да потопи поне върха на пръста си в чашата с благосклонност.
Лейди Ан сдържа смеха си, погледна го смръщено и отвърна:
— Скъпа, запознахте ли се с господин графа?
Забеляза, че думите й сепнаха Джъстин. Още не бе свикнал с титлата.
— Не, не още, лейди Ан. Нали разбирате, господин графът трябваше да се преоблече. Наистина доста се бе изцапал от спора си с Арабела. Той влезе при мен само секунда, преди да дойдете вие и доктор Брениън. Отначало ме нарече мадам, но аз му казах, че след като сме братовчеди, би трябвало да ме нарича Елзбет.
— Харесвам как звучи тази дума „мадам“ — каза графът, — но щом предпочитате да ви наричам Елзбет, ще трябва да помоля лейди Ан за позволение.
— Мадам ли? — учуди се тя, като наклони глава на една страна. — Това обръщение ми се струва ужасно. Сякаш се отнася за някоя много възрастна дама. Наричайте я Елзбет, Джъстин.
— Благодаря ви. Защо не седнете на това малко кресло, тапицирано в тъмночервено кадифе, Елзбет? Самият аз не смея. Боя се, че ще го счупя.
Лейди Ан се настани пред изящния сервиз за чай.
— Искате ли сметана в чая си, Джъстин? А захар? Все още не познавам навиците ви.
— Нека остане така, както е в каната, Ан — отвърна той.
— Значи без превземки, милорд? — додаде доктор Брениън, като вдигна чашата си.
— На Пиренейския полуостров нямаше много мляко, освен ако не успеехме да хванем някоя коза. Що се отнася до захар или лимон — дори не се чуваше за тях. Когато се наложи, човек може да се задоволи само с най-необходимото.
Доктор Брениън започваше да харесва новия граф. Не беше надут и жесток като предишния. Беше едър мъж, също като покойния си роднина, но се движеше със свободни, грациозни движения. При все че бронзовото му лице изглеждаше много по-подходящо за сурови пътешествия, елегантните вечерни дрехи му стояха добре. Всъщност държеше се така свободно в салона, както би се държал на бойното поле. Графът почувства, че го наблюдава, и вдигна глава към лекаря. На лицето му се изписа въпросителна усмивка, която смекчи чертите му.