Брениън започваше да мисли, че Ан беше напълно права в надеждите си. Нищо чудно точно графът да е подходящият съпруг за Арабела. Поне нямаше да й позволи да му се качи на главата.
Младият мъж насочи вниманието си към лейди Ан.
— Възхитен съм, Ан, от подредбата на тази стая. Ако не се лъжа, нарича се Кадифената стая, нали?
— Благодаря ви за комплимента, но не го заслужавам. Тази стая не е докосвана от години. Все пак кадифето е доста запазено, нали? Първата жена на графа, Магдален, се е погрижила да реставрират всички мебели. Мисля, че комбинацията от тъмночервено кадифе и златни орнаменти е много впечатляваща. А като се добавят и тези бели колони, понякога добивам усещането, че всеки миг може да влезе кралят. Е, може би не точно Джордж, защото горкият човек е доста луд.
Графът отпи от чая си. Беше силен и тъмен, точно както го обичаше.
— Възнамерявате ли да се установите в Ившам Аби?
Чашата на Елзбет започна да трака в чинийката си.
— О, не, за Бога, милорд. Тоест, всъщност мисля, че е изключително любезно от ваша страна, че нямате нищо против да остана, но сега мога да си позволя неща, за които само съм мечтала. — Тя го погледна сияеща. — Все още ми се налага да се щипя, за да се убедя, че не сънувам. Но наистина е така. Лейди Ан цял ден ме уверява, че не съм разбрала погрешно. Да, грешка няма. Може би в края на краищата баща ми поне малко го е било грижа за мен. Лейди Ан ме увери, че наистина е било така. Никога не съм го вярвала, но накрая той го доказа, нали?
Какъв ли отговор можеше да й даде? Наследството от десет хиляди лири от баща й.
— Да — най-накрая изрече той, — очевидно не ви е забравил. Какво смятате да правите с парите си, Елзбет? Да отидете до Париж? Или да си купите вила край Рим?
— Още не съм решила, милорд.
Тя погледна нерешително към мащехата си, която побърза да се намеси:
— Все още само говорим за възможностите, Джъстин. Но мисля, че на Елзбет много ще й допадне един дълъг престой в Лондон. Аз, разбира се, ще я придружа. — Спря за миг и погледна графа право в сивите очи. — Ще решим какво ще правим със сигурност, след като вие и Арабела се венчаете. Няма да останем да ви пречим.
Графът повдигна учудено лявата си вежда — навик, който дъщеря й също имаше в наследство от баща си. За миг това сепна Ан. Толкова много си приличаха. Можеше само да се моли да не започнат да мислят един за друг като за брат и сестра. Не отвърна нищо.
След като Крупър отнесе подноса за чай, доктор Брениън се премести по-близо до лейди Ан и й каза тихо:
— Не прибързвайте, мила моя. Все пак се чудя какво ли искаше да ви каже графът. Беше му трудно, но се сдържа. Това е чудесно и може би вещае добро бъдеще.
— Глупости! Джъстин знае много добре какъв е залогът. Ще направи всичко възможно, за да отведе Арабела пред олтара. Помнете ми думите.
— Но ако тя не го пожелае, не знам какво ще правим.
— Просто ще гледаме и ще чакаме, Пол. Джъстин не ми изглежда нито глупав, нито стеснителен. Ще видим. Всъщност това е единствената ни възможност — да чакаме.
Доктор Брениън погледна към Елзбет, която разговаряше с графа.
— Не ми казахте, че смятате да тръгнете заедно с Елзбет.
Лейди Ан неочаквано усети как нещо забравено се събужда дълбоко в гърдите й. Примигна и извърна очи от доктора. Един скрит дълбоко спомен изплува в паметта й.
— Помните ли, Пол — неочаквано рече тя, — когато раждах Арабела? Никога не съм ви го казвала, но знам, че сте били с мен през всичките онези часове на агония. Знам, че не сте ме изоставили нито за миг. Помня как гласът ви ме подканяше, как не спираше да ме насърчава, дори когато ми се искаше да умра. Знам, че вие ми спасихте живота.
Той също никога нямаше да забрави ужаса на онези дълги часове, страха, че тя може да умре, и накрая, яростта му към проклетото безразличие на графа.
— Не — отвърна. — Не съм предполагал, че ще го запомните. Болката беше толкова силна и мислех, че умът ви няма да запомни тези мигове. — Лейди Ан постъпваше много любезно, осъзна той. Всъщност тя му подсказваше, че след всичко случило се той продължаваше да бъде добре дошъл в този дом и че винаги ще бъде добре дошъл. Изведнъж го обхвана желанието да си тръгне. — Става късно, Ан, а трябва да се отбия у господин Крокър. Старецът се оплаква от болки в стомаха. Дотам имам трийсет минути езда. Докато стигна до къщата му, той сигурно ще сипе огън и жупел от яд по мен. Знаете ли, той ме нарича момче, и то на моята възраст.