Замаяна от опиума, отмести поглед към стената със странна дъбова резба — „Танца на смъртта“, така я наричаха. Един гротескен скелет, повел страховито множество от демонични фигури, държеше високо в костеливата си ръка тъп меч, а от зиналата кухина на устата му се сипеха безмълвни думи.
„Така ми е студено. Защо някой не разпали огъня? Ох, само да можех да се сгуша под завивките! Скоро ще стана още по-студена, но няма да го забелязвам, защото ще съм мъртва.“
Очите на болната отново обходиха стаята, този път по-бавно, защото непреодолимата умора я влечеше все по-дълбоко и по-дълбоко. Скоро нямаше да има връщане нагоре. На устните й се появи слаба усмивка. Беше знаеща, дори тържествуваща, която сякаш казваше:
„Спечелих последната победа над теб, господарю и съпруже мой. Ще те победя със смъртта си.“
Усмивката й се смрази в зловещо назъбена линия. В тишината отекна детски плач.
Вратата на спалнята се отвори със замах.
— Изчакай ме отвън. Искам да говоря с жена си.
Лекарят бавно стана. Беше висок мъж, но граф Страфорд сякаш господстваше над цялата стая. Говореше рязко, а дишането му беше силно и отривисто. Лекарят не изпусна от дългите си пръсти китката на графинята.
— Съжалявам, милорд — изрече с равен глас, — но не е възможно.
— По дяволите, Брениън, прави каквото ти казвам. Искам да остана сам с жена си. Имам няколко въпроса към нея и е време тя да ми отговори. Остави ни сами, човече. Мое право е.
Графът се насочи с големи крачки към леглото и лекарят забеляза изписани на лицето му страх и ярост. Тези две чувства заедно? Беше странно и необяснимо, но това беше самата истина.
Той внимателно положи ръката на графинята до тялото й и я покри със завивката. Това просто движение му даде време да овладее гнева си към човека, когото бе намразил от мига, в който бе видял как се отнася към нежната си жена.
— Съжалявам, милорд — тихо додаде той, — но нейна светлост не би могла да ви отговори. Отиде си, милорд, само преди няколко минути. Краят й не беше мъчителен. Смъртта й беше лека.
— Не! По дяволите, не! — Графът се втурна към него, за да го отмести от пътя си.
Лекарят побърза да отстъпи. Графът безмълвно се взря в спокойното бледо лице на жена си, а след това хвана ръката й и силно я разтърси. Доктор Брениън сложи решително ръка на рамото му.
— Графинята е мъртва, милорд. Сега за нея не можем да сторим нищо, нито вие, нито аз. Както вече ви казах, смъртта й бе лека.
Доста време Страфорд остана неподвижен край леглото. Най-накрая се обърна и промърмори по-скоро на себе си:
— Жалко! Не успях да дойда при нея навреме. Загубих. Проклятие! Тези лъжливи френски кучки! Не е честно!
Без да погледне повече към мъртвата си съпруга, той се обърна рязко и излезе от стаята.
ВТОРА ГЛАВА
АН
Имението Ившам Аби, 1792
Четирима души стояха край гърчещата се върху влажните от пот чаршафи гола жена. Лекарят беше свалил сакото още преди часове. Беше разкопчал ръкавите и яката на бялата си риза. Тънките бръчици на умората се врязваха край устните му, а по гладкото му чело блестяха капчици пот. Беше млад човек, но момичето на леглото беше още по-младо, едва навършило осемнадесет години. И животът му беше в ръцете му.
Акушерката и икономката бяха застанали сякаш на мълчалива стража от двете страни на леглото и кършеха безпомощно ръце.
Беше ужасно горещо, толкова задушно, че измъчената жена бе отхвърлила завивката, нехайна, че наедрялото й тяло е изложено пред погледа на тези хора. Тя бе обсебена от изгарящата болка, която чезнеше бързо, само за да избухне с още по-голяма жестокост в корема й, изтръгвайки дрезгави викове от пресъхналото й гърло.
Сега лежеше и се бореше за глътка въздух, а чувствата й за миг се бяха върнали, отстъпили място на агонизиращата болка, която неизбежно щеше пак да разкъса тялото й. Вдигна глава към лекаря и в големите й сини очи се изписа страх и страдание.
Той се приведе и избърса потта от челото й. После поднесе към устните й чаша.
— Изпийте тази вода, лейди Ан. Точно така. Не, не бързайте. Трябва да опитате отново, лейди Ан — тихо добави лекарят. — Щом ви кажа, ще се напънете с всички сили. Разбирате ли ме?
Тя облиза напуканите си устни и изхленчи — един безпомощен звук, но жената наистина не можеше да стори нищо, попаднала в капана на собственото си тяло и на сили, които не можеше да възпре. Отчаяно желаеше да се отърве от едрото си бременно тяло. Взря се в тъмните очи на доктора, сякаш за да получи сили. Копнежът й беше тъй силен, че той усети дълбоко в себе си да гори онази част от душата й, която беше засмяното и нежно момиче. Коленичи до нея и стисна слабите й пръсти.