— Прав сте, разбира се. Графът, баща й, не й позволяваше да живее с нас. Тя беше само едно малко момиченце, когато той я отпрати да живее в Кент при по-голямата му сестра Керълайн. През всичките тези години поддържах постоянна кореспонденция с детето, но това, разбира се, не може да замени близостта. Сигурна съм, че Керълайн е направила всичко, на което е способна, за да отгледа добре Елзбет, но както сам казахте, тя е жадна за любов. — Лейди Ан пое дълбоко дъх. — Твърдо съм решила да поправя цялото зло, от което е страдала Елзбет.
— Но защо графът се е държал така с нея?
— Често съм се чудила. Накрая реших, че се държи така, защото обича Арабела толкова много, че не иска да дели любовта си към нея с някой друг. А друг, разбира се, за него наистина нямаше. Освен това, по някаква причина, която никога не успях да разбера, той таеше лошо чувство към фамилията Трекаси. Първата му жена е била от това семейство. Както знаете, графът не беше склонен да прощава.
— В такъв случай не ви ли се струва странно, че той й е завещал десет хиляди лири?
— Да, беше съвсем неочаквано. Може би е съжалил за стореното от него, но изобщо не съм сигурна, че това е истината. Боя се, че никога няма да разберем подбудите му. Между другото, Джъстин, простете ми, че бях толкова нетактична за вас и Арабела. Доктор Брениън каза, че едва сте се сдържали да не кажете това, което мислите.
— Да, беше ми трудно. — Потърка брадата си той, загледан в тлеещите в камината въглени. — Въпреки че още преди няколко години реших да се оженя за Арабела, от време на време ми се струва, че за мен също ще бъде голям шок. Знаете, Ан, че ще трябва да положа всички усилия, за да я спечеля.
— Скъпи мой Джъстин, ако бях на друго мнение, щях да се противопоставя на това решение с яростта на разгневена лъвица-майка. При все че имах ред съмнения относно измамата, с която си послужи графът, реших, че това е най-доброто решение. Сам знаете, че единственото, което можех да сторя, докато Джордж Брамърсли се бавеше с прочитането на завещанието в очакване на идването ви, бе да запазя мълчание. Тази вечер поговорих малко с Арабела. Ако не друго, поне е започнала отчасти да разбира мотивите на баща си, както и моето мълчание по въпроса. Все пак ще й бъде много трудно. Боя се, че дълго, много дълго ще й бъде трудно.
— Вие сте забележителна жена, Ан.
— Много сте любезен, но това не е истина. С годините станах реалистка, нищо повече. Знаете, че животът прави всички ни такива. Може би графът сгреши, като се опита да защити Арабела. Сам знаете какви бяха чувствата му.
— Да. Арабела щеше да бъде нещастна, ако знаеше, че графската титла има наследник.
— Слабо казано.
— А, сега вече е факт. Ще видим какво ще се случи оттук нататък. Между другото, Джъстин, какво мислите за новия си дом?
— Чувствам се изплашен от толкова великолепие — засмя се той. — Никога в живота си не съм имал повече слуги, отколкото роднини. Снощи забелязах колко много покриви и комини има къщата.
Лейди Ан се засмя:
— Трябва да попитате Арабела за точния брой на покривите. Беше само на осем години, когато се втурна в библиотеката и гордо заяви на баща си, че Ившам Аби има точно четирийсет покрива. Беше смело момиченце. Косата й беше непрестанно рошава, а коленете — винаги обелени. О, дори тогава тя беше пълна с живот, постоянно неспокойна. Простете ми, Джъстин. Не исках да ви отегчавам. Не знам защо ви разказвам това. Беше толкова отдавна.
— Това няма значение. Сигурен съм, че всичко, което можете да ми кажете за Арабела, ще бъде от полза. Не ми се вярва тази работа с женитбата да стане лесно.
Напълно сте прав. Е, ако сте напълно сигурен, че искате да чуете тази история, ще ви я разкажа докрай. Да се върнем към четирийсетте островърхи покрива на Арабела. Скоро след това баща й я изпрати в Корнуол на гости при пралеля й Гренхилд. Когато замина, той нае дърводелци и зидари, за да добавят още един покрив на къщата. Когато Арабела се върна и се хвърли в ръцете му, той я задържа на разстояние от себе си и каза с най-строгия глас, който можете да си представите: „Е, скъпа дъще, изглежда, че ще трябва да ти наема специален учител по математика. Четирийсет покрива, казваш. Много ме разочарова, Арабела.“ Тя не каза нищо, измъкна се от ръцете му и през следващите два часа изчезна безследно. Баща й се притесни и дори бе готов да започне да се ругае за стореното, когато малката негодница се появи отново изцапана и изподрана. Застана пред него, сложи ръце на кръста си, намръщи се и изрече с възможно най-груб глас: „Как смееш да ми погаждаш подобни номера, татко? Не отричай! Доведох зидаря, който ще потвърди, че преди да построят новия покрив, те наистина са били четирийсет.“ От този ден баща й престана да се оплаква, че не му се е родил син. Постоянно водеше Арабела със себе си. Дори когато отиваше на лов, той я качваше пред себе си на гърба на огромния си черен жребец и двамата така препускаха, че косата ми се изправяше.