Выбрать главу

— Щях да направя нещо, ако бяхте започнали да посинявате, честна дума — изрече тя с глас мек като завесите на прозорците.

— Благодаря ви. Вече съм по-добре. Бях се замислил за нещо, което ме разсея. Надявам се, че тази сутрин се чувствате по-добре. Ето, вземете си още яйца. Трябва да се храните по-добре.

— Баща ми винаги повтаряше, че една жена не трябва да е пълна. Това било отблъскващо.

— Отблъскващо за кого?

— Ами за джентълмените, предполагам.

— А джентълмените трябва ли да напълняват?

— Предполагам, че те могат да правят каквото си поискат, без да се боят особено, че ще последва някакво възмездие. Какво в края на краищата може да каже една жена, която се издържа от парите на мъжа си — че не харесва пълните му бузи или големия му корем?

— Казано точно на място. Аз обаче нямам нищо против. Хранете се. Ще ви кажа, когато изядете достатъчно по моя преценка.

Арабела се предаде. Протегна ръка и пусна вестника на килима.

— Да, изпитвам истинско облекчение, че изглеждате напълно възстановена. Нищо чудно. Доктор Брениън още снощи ме увери, че до сутринта ще бъдете в нормалната си форма. Тъй като думите му сепнаха останалите присъстващи, аз предположих, че обичайното ви състояние е нещо, което представлява заплаха за всички.

— Не, не съм заплаха. Може би по-скоро искате да кажете, че съм изпитание за всички. Е, за вас може би съм, но това е напълно разбираемо. Не ви харесвам. Иска ми се да не се бяхте появявал изобщо. Всъщност знам, че трябва да сте тук, след като вие сте новият граф, но това не ми харесва. Проклет да сте.

Вилицата трепереше в ръката й, но тя побърза да я поднесе към устата си.

— Казахте доста неща. Някои от тях самият аз бих искал да кажа за вас, но съм джентълмен. Учтив съм. Аз съм домакин, значи трябва да съм учтив. Бихте ли желали да излезете на езда с мен, мадам? Разбира се, след като закусите. Аз самият почти привърших. Ще ми бъде приятно, ако направите с мен една обиколка на имението. Ако, разбира се, можете да се заставите да го сторите.

Искаше й се да му откаже. По-добре да го остави да язди сам и да се изгуби. А може би конят щеше да го хвърли в езерото, но от това нямаше да има голяма полза, тъй като то беше само няколко стъпки дълбоко.

— Ще ви разведа наоколо — отвърна тя. — Имам достатъчно разум, за да не се държа непоследователно.

Джъстин повдигна лявата си вежда точно по съшия начин, както го правеше тя. И както го правеше баща й. Баща й. Усети, че гърлото й се стяга. Проклета болка. Беше добре дошла от една страна, но, от друга страна, я мразеше, защото я правеше беззащитна.

Джъстин забеляза болката й, но се досети, че би й било неприятно, ако й го покаже. Затова просто каза:

— Отлично! Кой кон яздите, мадам? Ще се разпоредя да го оседлаят.

— Коня на графа — отвърна, без да се замисли Арабела погълната от мъката си.

На Джъстин не му допадаха тези нейни мрачни мисли.

— О, така ли? — възкликна той. — Не мислите ли, че ще ви е малко неудобно в допълнителното седло? Не че аз непременно ще поискам да деля коня си с вас. Поне докато не се позакръглите малко. Тогава пък на горкото животно няма да му е много приятно да носи двама ни.

Номерът му сполучи. Тя го изгледа така, сякаш й се искаше да го удуши. Той й се ухили в отговор.

— Нарочно направихте това. Добре знаете, че нямам предвид проклетия ви кон. Исках да кажа коня на графа, тоест коня на моя баща…

— Имате предвид Луцифер?

— Знаехте го през цялото време и внимавайте, стрелям много добре — каза тя, като блъсна назад стола си с движение, което му напомни случката в библиотеката предния следобед.

— Ще съм ви много благодарен, мадам, ако съумеете да бъдете по-внимателна към мебелите ми.

Не намери думи, с които да му отвърне. Сигурно защото беше изморена. Сигурно защото напоследък се чувстваше така празна. Задоволи се само да го погледне с надеждата, че той ще забележи убийствения блясък в очите й.

— Елате, уважаема мадам — каза той, като стана и се приближи до нея. — Не мислите ли, че тази сутрин си разменихме достатъчно остроти? Аз например предпочитам да закусвам спокойно.

Арабела продължаваше да мълчи. Всъщност можеше да я чуе как скърца със зъби.

— Ще ви подаря Луцифер — добави той с усмивка. — Скоро ще го преименуваме на „коня на графинята“.

— Това са просташки приказки.

— Естествено, нали съм простак.

Тя изсумтя, сигурен бе, че я чу. Беше готова да се разсмее. Скръбта по баща й скоро щеше да намалее, бавно, но щеше да затихне. А той щеше да й помага, стига тя да му позволеше. Странно, днес не я намираше за скандалджийка. Предишния ден, когато я срещна, Джъстин си помисли, че е умрял и е отишъл в ада. Беше му причинила повече неудобства от нови ботуши. Мислеше си, че е невъзможно един мъж да съжителства с подобна жена. Днес беше по-друго. Почти успя да я накара да се засмее. А тя му бе показала какъв пъргав ум има. Всъщност бе чул прояви на истинско остроумие и духовитост.